Предговор
Повечето приключения, описани в тази книга, са се случили в действителност. Едно-две от тях са мои преживелици, а останалите — на разни момчета, мои съученици. Хък Фин е взет направо от живота. Том Сойер — също, но той няма конкретен прототип, а обединява в себе си черти от характерите на три момчета, които познавах — затова е събирателен образ.
Странните суеверия, за които става дума, бяха извънредно разпространени сред децата и робите-негри в Западните щати по времето, когато се развива тази история — ще рече, преди трийсет-четирийсет години.
Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.
Авторът,
Хартфорд, 1876 г.
Глава 1
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор.
Възрастната госпожа смъкна очилата на носа си и огледа стаята над тях. После ги бутна на челото си и я огледа под тях. Тя почти никога не поглеждаше през тях заради такава дреболия като някакво си момченце. Това бе нейният параден чифт очила, нейната свидна гордост и служеха най-вече да си придават важност, а не просто да си вършат работа — що се отнася до последното, те си бяха толкова от полза, колкото и ако гледаше през два капака от печка. Отначало тя се озадачи, а после каза (не кресна, но все пак го каза достатъчно силно, че да я чуят мебелите):
— Ох, само да ми паднеш и ще те…
Не се доизказа, защото вече се беше навела и ръчкаше с метлата под леглото и трябваше да си поема дъх, за да може да ръчка по-силно. Но не изрови оттам нищичко освен котката.
— Не съм виждала по-голям пакостник от това момче!
Отиде до отворената врата, застана на прага и се вторачи в буренясалите лехи с домати — нейната зеленчукова градина. Том го нямаше никакъв. Затова тя извиси глас, за да се чува надалеч, и се провикна:
— Е-е-ей, Том!
Нещо изшумоля зад гърба си и тя се обърна тъкмо навреме, за да сграбчи едно момче за крайчеца на сакото и да пресече бягството му.
— Падна ли ми сега! Как не се сетих за тоя килер! Какво търсеше там?
— Нищо.
— Нищо ли?! Я си виж ръцете! И устата си виж! С какво си се омазал така?
— Не знам, лельо.
— Аз обаче знам. С мармалад — ето с какво! Колко пъти съм ти казвала — бръкнеш ли пак в мармалада, жив ще те одера! Подай ми пръчката.
Пръчката се издигна във въздуха — ужасът неумолимо прииждаше…
— Леле мале! Лельо, виж зад теб!
Старицата се врътна и подбра уплашено полите си. Хлапакът мигом припна, изкатери високата ограда и се метна през нея.
Леля Поли постоя слисана, а после добродушно се засмя.
— Ох, да му се не види и хитрецът! На нищо ли няма да се науча най-после? Не ми ли е погаждал вече толкова номера, че да не ги надушвам отдалече? Но по-големи глупаци от изкуфелите старци няма! Дето се вика, старо куче на нови чудесии не мож го научи. Боже мили, не се умори тоз момчурляк пакости да измисля, и то най-различни — един ден едно, друг ден друго! Как ли да го разбереш какво си е наумил? И като че знае колко точно да ме изтормози — аз аха-аха да кипна и той вземе, че ме сащиса или пък ме разсмее, и на мен ми минава и ей-тонинко не мога да го ударя! Не, не си изпълнявам аз дълга към това момче, тъй си е, да ми прости Господ. Жалиш ли пръчката, не жалиш детето — тъй пише в Светото писание. Знам си аз — трупам грехове и ще страдам за двама ни! Същински дявол е това хлапе, ама какво да правя? Нали е синче на покойната ми сестра, горкото, сърце не ми дава да го натупам! Колчем го оставя да ми се измъкне, съвестта ужасно ме гризе, ама пък като го ударя, старото ми сърце направо ще се пръсне! То си го пише в Светото писание — животът на родения от жена е кратък и изобилства от мъки — тъй си е то. Сега ще избяга от училище и ще се затрие чак до вечерта, хич не се и съмнявам — длъжна съм да го накажа, затуй утре ще го хвана на работа. Хич не е лесно да го хване човек на работа точно в събота, когато всички момчета почиват — но няма друго такова нещо, което той да мрази повече от труда, а аз трябва да изпълнявам своя дълг към него, инак ще го погубя туй дете!
Том наистина избяга от училище и си прекара изключително добре. Едвам сколаса да се прибере, за да успее да помогне на малкото негърче Джим да нареже преди вечеря дървата за утре и да нацепи подпалки — по-точно пристигна тъкмо навреме, за да му разкаже всичките си приключения, докато Джим свърши три четвърти от работата. По-малкото братче на Том, Сид (бяха от различни бащи), вече бе свършил своето — да събере треските. Той беше кротко, послушно момченце — щуротиите и белите никак не го влечаха.
Докато Том вечеряше и все гледаше да отмъкне по някоя бучка захар при всеки удобен случай, леля Поли му зададе куп въпроси, изпълнени с дълбоко лукавство — искаше си се той сам да падне в клопката, като го накара да се изтърве за нещо. Както много други простодушни хорица и тя си позволяваше мъничкото тщеславие да вярва, че има дарба за скришна и потайна дипломация и смяташе съвсем прозрачните си хитринки за чудеса на вероломното коварство. Тя рече:
— Том, май в училище беше доста горещо, а?
— Да, госпожо.
— Направо си беше жега, а?
— Да, госпожо.
— Не ти ли се прииска да поплуваш в реката, а, Том?
Уплаха прониза Том, душата му се сви от смътно подозрение. Той се вгледа в лицето на леля Поли, ала то бе непроницаемо. Затова отвърна:
— Не, госпожо… не чак толкова.
Старицата се пресегна, опипа ризата му и отбеляза:
— Ама сега май не ти е много горещо. — И се поласка от мисълта как разкри, че ризата е суха, без никой да заподозре какво си се върти в ума. Но каквото и да си въобразяваше тя, Том усети накъде духа вятърът и изпревари следващия си ход:
— Мокрихме си главите на водната помпа — виж, моята още е мокра!
На леля Поли си стана криво, че е пропуснала да забележи такава важна улика и пак са успели да я преметнат. Но я осени ново вдъхновение:
— Том, нали не е нужно да разпаряш яката на ризата си, дето ти я заших, за да си намокриш главата? Разкопчай си сакото!
Тревогата изчезна от лицето на Том. Той разкопча връхната си дреха. Яката на ризата бе здраво зашита.
— Поврага! Е, на твоята да е. Не се и съмнявах, че си избягал от училище и си ходил да плуваш. Но аз ти прощавам, Том. Все пак понякога външният вид лъже и ти май си по-добър, отколкото изглеждаш. Поне този път.
Леля Поли донякъде съжаляваше, че нейната прозорливост този път я бе подвела, но пък се и радваше, че Том, да му се не надяваш, се бе държал като послушно момче.
Но тук се намеси Сидни:
— Чини ми се май, че ти му заши яката с бял конец, а пък този е черен!
— Ами че да, с бял я заших! Том!
Но Том не изчака да види какво ще стане. На вратата се провикна:
— Сид, да знаеш само какъв тупаник ще ти тегля!
Щом се скри на безопасно място, Том огледа двете дебели игли, забодени на ревера му с намотани около тях конци — едната с бял, другата с черен. После си рече:
„Ако не беше Сид, тя така и нямаше да забележи. Мътните да го вземат! Един път ми зашива яката с бял конец, друг път — с черен. Ух, как ми се ще да почне да шие само с един, че не мога да им хвана дирята! Ама Сид ще изяде пердаха, честно! Ще го науча аз!“
Том далеч не беше момче за пример в градчето. Но твърде добре познаваше момчето за пример и го презираше.
Само след има-няма две минутки той бе забравил всичките си грижи. И не защото те не бяха толкова тежки и мъчителни като тези на големите хора — не, ни най-малко, а защото едно ново, могъщо въодушевление ги засенчи и съвсем ги изтика от ума му, също както възрастният забравя своите несгоди, увлечен от някое ново начинание. Въпросното въодушевление бе предизвикано от един безценен нов начин за свирукане с уста. Том неотдавна го бе научил от един негър и си умираше да се поупражнява насаме, без никой да го притеснява. По този начин човек издаваше едно такова птиче чуруликане или пък бълбукане, което се получаваше, като по време на свирене небцето се докосва бързо-бързо с езика — читателят сигурно ще си го спомни, ако някога е бил момче. Не след дълго с упоритост и прилежание Том успя да му хване цаката и закрачи по улицата с уста, преизпълнена с хармония, и душа, преливаща от благодарност. Чувстваше се като астроном, открил нова планета — ала що се отнася до силната, дълбока, неподправена радост, без съмнение момчетата са по-облагодетелствани от астрономите.
Летните вечери бяха дълги. Все още не се бе стъмнило. След малко Том спря да свирука. Пред него стоеше непознат — момче, малко по-едричко от него. Чужденците от всякаква възраст и пол бяха нещо твърде рядко и твърде биещо на очи за бедното, забутано градче Сент Питърсбърг. Пък и как беше облечено това момче… пременил се в делник като за празник! Просто да се смаеш. Шапката му бе финяшка, закопчаното догоре синьо сукнено сако — ново-новеничко и чистичко, също като панталоните му. Тръгнал ми с обувки още в петък! Дори носеше вратовръзка — панделка в ярък цвят. Такъв един изтупан градски вид имаше, че на Том му причерня пред очите. Колкото повече съзерцаваше туй ми ти чудо невиждано, толкова повече навирваше нос, за да покаже какво точно мисли за труфилата му, а собствените му дрешки му се струваха все по-опърпани. Никое от момчетата не заговори. Шавнеше ли едното, мърдаше и другото, но пристъпваха само настрани, в кръг. През цялото време стояха лице в лице и се гледаха в очите. Най-сетне Том каза:
— Ще те ступам!
— Я се пробвай да те видим!
— Като едното нищо!
— Да, ама друг път!
— Мога и още как!
— Не, не можеш!
— Да бе, не мога!
— Не можеш я!
— Мога!
— Не можеш!
Настъпи неловко мълчание. После Том се обади:
— Как се казваш?
— Не е твоя работа.
— Може и да не е, ама ще стане.
— Хайде де!
— Недей много да ми знаеш, че ще видиш ти!
— Да, ама знам, знам, знам. Нъц!
— Брей, че умник се извъди! Ама аз ще те напердаша като едното нищо, па дори да ми вържат едната ръка зад гърба!
— Че защо тогава не ме напердашиш? Само така приказваш!
— И ще го направя, ако се заяждаш с мен!
— Да бе, да! Такива като тебе сме ги виждали — и цялата им рода все такава!
— Ама че си нахакан! Много си бил важен, бе! Леле, каква шапка!
— Като не ти харесва, та чудо голямо! Хайде де, бутни я на земята — ха си я съборил, ха съм те смлял на кайма!
— Лъжеш!
— От лъжец го чувам.
— Само се перчиш, пък те е шубе!
— Хайде, чупката!
— Виж какво, ако продължаваш да ми се правиш на нахакан, ще грабна един камък и ще ти строша главата!
— Да бе, да!
— Ще ти я строша!
— Какво само се заканваш тогава? Само ми разправяш приказки, пък нищо не правиш! Защото те е страх!
— Не ме е страх.
— Страх те е и още как!
— Не е вярно!
— Страх те е!
Пак мълчание, пак погледи, впити един в друг, и пристъпване в кръг. Скоро те се оказаха рамо до рамо и Том каза:
— Разкарай се оттук!
— Ти се разкарай!
— Не ща!
— И аз не ща!
И така, те застанаха един срещу друг, всеки се подпря на изнесения си настрани крак и започнаха да се бутат здравата, вперили кръвнишки погледи един в друг. Но никой не успяваше да надделее. Бутаха се така чак докато се зачервиха и от тях рукна пот. Тогава и двамата поотхлабиха натиска, ала продължаваха да са нащрек. Тогава Том каза:
— Ти си страхливец! Жалко кутре! Ще те издам на батко ми — той тебе с малкия си пръст ще те пребие! Само да му кажа и ще те смели от бой!
— Дреме ми на мен за батко ти! Моят батко е още по-голям от твоя и като нищо ще го метне през ей-оная ограда! (И двамата батковци си бяха чиста измислица.)
— Лъжеш!
— Ти казваш, че лъжа, ама то не значи че е вярно!
Том тегли с палеца на крака си една черта в праха и заяви:
— Само да си прекрачил тази черта, такъв бой ще ти хвърля, че после няма да станеш! Който пресече тая черта, лошо му се пише!
Новото момче начаса я прекрачи и се изрепчи:
— Като много се фукаш, я да те видим сега!
— Не ме юркай, че ще си го изпросиш!
— Е, нали каза, че ще ме ступаш, какво чакаш?
— Брей, брей! За два цента ще те ступам като нищо!
Новото момче извади две големи медни монети от джоба си и му ги протегна присмехулно. Том блъсна ръката му и те паднаха на земята. И само след миг двете момчета се въргаляха из праха, вкопчени един в друг като котараци, и в продължение на една минута се скубаха за косите, дърпаха си дрехите, млатиха се, дращеха се по носовете и се покриваха с прах и слава. Най-сетне цялата тази неразбория доби по-ясни очертания и сред дима на битката изплува Том — бе яхнал чужденеца и го налагаше здравата с юмруци.
— Кажи, че ти стига! — изкомандва той.
Момчето се мъчеше да се освободи. То ревеше, най-вече от яд.
— Кажи, че ти стига! — и бъхтенето продължи.
Най-сетне чужденецът смотолеви „Стига!“. Том слезе от гърба му и рече:
— Това да ти е за урок. И следващия път внимавай с кого ще се заяждаш.
Чужденчето си тръгна, като си изтупваше дрешките от праха. То хлипаше, подсмърчаше, а сегиз-тогиз се обръщаше, поклащаше глава и се заканваше, че щял да даде на Том да разбере „като го спипа следващия път“. На което Том отговаряше с присмех, а после, наперен и доволен, тръгна да се прибира. Щом обърна гръб на чужденеца, онзи грабна един камък, запрати го подире му и го уцели между лопатките, а после подви опашка и припна като антилопа. Том погна предателя и го гони чак до дома му — ето как разбра къде живее. Зае позиция до портата и постоя там, като приканваше врага да се покаже навън, но врагът само му правеше муцуни през прозореца и не скланяше да излезе. Най-сетне се показа вражата майка, която нарече Том лошо дете, нехранимайко и грубиян и му нареди да се маха. И Том се махна, ала преди това се закани, че „щял да му тегли един як пердах на това момченце“.
Прибра се много късно и докато предпазливо се промъкваше през прозореца, откри, че леля му го причаква в засада. А щом тя видя в какво окаяно състояние са дрехите му, решението си вместо Том да почива в събота, да го впрегне в тежък робски труд стана твърдо като диамант.
Глава 2
Дойде съботното утро. Цялата лятна природа сияеше от свежест и кипеше от живот. Всяко сърце пееше и ако сърцето бе младо, песента се лееше и от устата. Всички лица бяха весели, всеки крачеше бодро и пъргаво. Белите акации цъфтяха и въздухът бе напоен с благоуханието на цветовете им. Хълмът Кардиф, извисил се над града, тънеше в зеленина и отдалеч приличаше на Обетованата земя — прелестна, изпълнена с покой, примамлива.
Том излезе на тротоара, помъкнал кофа с варов разтвор и четка с дълга дръжка. Той огледа оградата… и цялата му радост отлитна, а в душата му се възцари дълбока печал. Трийсет метра ограда, близо три метра висока. Животът му се струваше празен и безсмислен, съществуванието — тежко бреме. Той въздъхна, потопи четката във варта и я прокара по най-горната дъска на оградата. Повтори, потрети; после сравни нищожната варосана ивичка с ширналия се континент на небоядисаната ограда и, напълно обезсърчен, седна под едно дърво.
През вратата с тенекиено ведро в ръка изприпка Джим, който си тананикаше „Момичетата от Бъфало“. Том открай време смяташе мъкненето на вода от градската помпа за ненавистен труд, но сега като че далеч не му се виждаше така. Той си спомни, че по това време край помпата се събираха хора. Бели, мулати, черни, момчета и момичета — всички те си чакаха реда, почиваха си, разменяха си играчки, караха се, биеха се и вдигаха врява. Сети се също, че макар и помпата да беше на има-няма сто и петдесет крачки, Джим никога не се връщаше по-рано от един час след като е тръгнал, а дори и тогава обикновено се налагаше някой да го извика.
— Хей, Джим! — подвикна Том. — Какво ще кажеш аз да донеса вода, а ти да побоядисваш оградата?
Джим поклати глава и отвърна:
— Не може, млади гос’ине Том! Старата гос’жа ми нареди да ходя за вода и да не се забаламосвам с никого по пътя! Тя рече, че сигур младият гос’ин Том ще опита да ме придума да варосвам оградата, ма ми рече да си вървя по пътя и да си гледам работата. Рече още и че сама щяла да наглежда как върви белосването.
— Зарежи я какво разправя, Джим! Тя така си говори. Дай ми кофата и само след минутка съм тук! Тя даже няма и да се усети!
— Ох, не смея, млади гос’ине Том! Старата гос’жа ще ми откъсне главичката, като нищо ще ми я откъсне!
— Тя ли, бе! Че тя никога никого не пердаши, само чука по главата с напръстника, пък за това на кого ли му дреме, аз да попитам?! Вярно, че много се кара, ама то от дума не боли… само когато се разплаче, тогава боли. Джим, ще ти дам едно топче. Бялото, голямото топче ще ти дам!
Джим се разколеба.
— Бялото топче, Джим, то е бияч!
— Леле, леле! Вярно, топчето е направо страхотия! Ама, млади гос’ине Том, яко ме е шубе от старата гос’жа…
— Освен това, ако се съгласиш, ще ти покажа и забралия ми пръст на крака!
И Джим беше човек — на това той вече не можеше да устои. Той остави кофата, взе бялото топче и, изгарящ от любопитство, се наведе над крака на Том, докато той размотаваше превръзката.
Само след миг негърчето хвърчеше по улицата, размахало кофата, а вратът му пламтеше; Том пъргаво боядисваше оградата, а леля Поли се оттегляше от полесражението с чехъл в ръка и ликуващ взор.
Но енергията на Том скоро се изчерпа. Той се сети колко забавни неща си беше намислил за този ден и скърбите му се умножиха. Скоро момчетата, необременени от никаква работа, щяха да хукнат на всякакви възхитителни експедиции и щяха да го скъсат от подигравки, задето трябва да се бъхти. Самата мисъл за това го изгаряше като огън. Той извади всичките си богатства и ги заразглежда: парчета от играчки, топчета и всякакви боклуци. Може би щяха да му стигнат, за да подкупи някого да се потруди малко, но бяха крайно недостатъчни, за да му откупят поне половин час пълна свобода. Затова той прибра оскъдните си средства обратно в джоба и се отказа от идеята да предлага подкуп. И в този миг на мрачна безнадеждност внезапно го осени вдъхновение! Велико и сияйно вдъхновение — ни повече, ни по-малко!
Той взе четката и най-спокойно се залови за работа. Не след дълго на хоризонта се показа Бен Роджърс — тъкмо онова момче, от чиито подигравки Том най-много се боеше. Бен не вървеше, а припкаше на подскоци — сигурен знак, че на сърцето му е леко и очаква много от този ден. Той гризеше ябълка и от време на време издаваше продължително, напевно бучене, следвано от басово „дин-дан-дан, дин-дан-дан“, защото си играеше на параход. Щом се приближи, той намали скоростта, мина в средата на улицата, накрени се дясно на борд и започна да завива тежко, с подобаващо великолепие и церемониалност, тъй като се правеше на кораба „Биг Мисури“ с водоизместимост цели девет фута. Той беше едновременно и параход, и капитан, и сигнална камбана, затова му се налагаше да си представя, че стои на собствения си капитански мостик и си издава заповеди, които после сам изпълнява:
— Стоп машина, сър! Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън! — предният му ход почти спря и той бавно се приближи до тротоара. — Заден ход! Дрън-дрън-дрън! — ръцете му се изпънаха и се притиснаха към хълбоците. — Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! Фшшт! — междувременно дясната му ръка описваше величествени кръгове, защото представляваше четирийсетфутово колело. — Ляво на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! — лявата ръка започна да описва кръгове. — Стоп! Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Ляво на борд! Напред и надясно! Стоп машина! Бавен завой! Дрън-дрън-дрън! Фшшт-шшт-шшт! Спусни въжето! По-живо де! Хей, вие там, какво се мотаете, хващайте въжето! Надявай примката! Сега дръж… отпускай! Машината е спряна, сър! Дрън-дрън-дрън! Шшт! Шшт! Шшт! (Машината изпускаше пара.)
Том продължаваше да варосва оградата, без да обръща внимание на парахода. Бен се вторачи в него и рече:
— Здрасти! Здравата са те притиснали, а?
Никакъв отговор. Том огледа последната си мазка с окото на художник, после отново мацна леко с четката и пак засъзерцава резултата. Бен се приближи и застана до него. Щом съзря ябълката, на Том му потекоха лигите, но той продължи да работи.
— Здрасти, стари друже! — каза Бен. — Впрегнаха те на работа, а?
Том се извърна рязко и рече:
— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.
— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!
Том изгледа момчето и отвърна:
— Ти на кое му викаш работа?
— Че това не е ли работа?
Том се захвана отново да варосва и нехайно отвърна:
— Може и да е, а може и да не е. Знам само, че на Том Сойер му е по сърце.
— Хайде стига бе! Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва?
Четката продължаваше да се движи.
— Дали ми харесва ли? Не виждам защо пък да не ми харесва! Да не би пък на човек всеки ден да му пада да варосва огради!
Това представи цялата работа в съвсем нова светлина. Бен спря да гризе ябълката. Том изящно прокара четката напред-назад, отстъпи, за да се наслади на резултата, добави тук-таме няколко щриха и отново огледа критично сътвореното. Бен следеше всяко негово движение и му ставаше все по-интересно и по-интересно. Всичко това все повече го увличаше и накрая не издържа:
— Слушай, Том, дай и на мен да побоядисвам мъничко!
Том се замисли и като че бе на път да се съгласи, но после реши друго:
— Не, Бен, не виждам как ще стане. Разбираш ли, леля Поли страшно много държи на тази ограда, щото нали гледа към улицата. Ако беше откъм задния двор, нямаше да имам нищо против — и тя също. Да, тя страшно много държи на тази ограда — трябва съвсем да се доизкусури! Сигурно няма и едно момче на хиляда, нито даже на две хиляди, което да може да се справи както трябва.
— Тъй ли? Хайде де, моля ти се, нека само да опитам! Само мъничко… Ако бях на твое място, аз щях да ти дам, Том!
— Бен, много ми се иска, честна дума, ама леля Поли… Той и Джим искаше, ама тя не му даде. Сид — и той, ама тя и на него не му даде. Не виждаш ли, че просто нямам избор? Ако ти трябваше да боядисваш тази ограда и нещо се прецакаше…
— Ух бе, ама аз също ще се старая! Дай ми де, Том! Слушай какво… ще ти дам огризката на ябълката.
— Ами, става… не, не, Бен, недей. Страх ме е…
— Цялата ябълка ще ти дам!
Том му подаде четката с привидна неохота, но сърцето му пърхаше весело. И докато бившият параход „Биг Мисури“ се трудеше с пот на чело под палещите лъчи на слънцето, художникът в оставка седеше на сянка наблизо върху една бъчвичка, клатеше си краката, гризкаше ябълката и замисляше кървава сеч за другите балами, които щяха да дойдат. А материал не липсваше: мине се не мине, оттам току минаваше по някое момче. Идваха, за да се гаврят — оставаха да боядисват. Когато Бен капна от умора, Том преотстъпи четката на Били Фишър срещу едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се умори, Джони Милър се вреди срещу един умрял плъх, вързан на въженце, за да го въртиш над главата си — и тъй нататък, и тъй нататък, час подир час. Към средата на следобеда от последния бедняк, какъвто беше сутринта, Том се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет топчета, счупен драмбой[1], парче синьо стъкло от бутилка, през което можеше да се гледа, оръдие, направено от макара, ключ, който не можеше нищо да отключва, парче тебешир, стъклена запушалка от гарафа, един оловен войник, чифт попови лъжички, шест фишека, еднооко котенце, пиринчена топка — дръжка от врата, кучешки нашийник (ала без кучето), дръжка от нож, четири обелки от портокал и едно старо разнебитено черчеве от прозорец.
Междувременно си прекара чудесно в пълно безделие и в голяма компания, а оградата бе боядисана с три пласта вар! Ако не му се беше свършил разтворът, той щеше да разори всички момчета от градчето.
Том си рече, че в края на краищата този свят не е чак толкова пуст, а животът — толкова безсмислен. Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен. И това би му помогнало да проумее защо правенето на хартиени цветя или ваденето на вода е работа, а събарянето на кегли и изкачването на Монблан е само забавление. В Англия има богати джентълмени, които през лятото карат карети с четири коня и изминават по двайсет-трийсет мили дневно, защото тази привилегия им струва значителна сума. Но ако им бяха предложили надница за тази услуга, това щеше да я превърне в работа и те щяха да откажат.
Момчето поразмишлява още малко над значителната промяна, настъпила в благосъстоянието му, а после пое към главния щаб, за да докладва за изпълнената задача.