ПЪРВА ГЛАВА
В ЗАЕШКАТА ДУПКА
Алиса се умори да седи без работа до сестра си на скамейката, тя беше надзърнала един-два пъти в книгата, която сестра й четеше, но там нямаше нито картинки, нито разговори.
„За какво ли е такава книга — си помисли Алиса — без картинки и без разговори?“
И тъй както си мислеше (доколкото изобщо можеше да мисли в тая горещина, която я приспиваше и затъпяваше) дали удоволствието да изплете венец от парички си струва труда да стане и да ги набере, един Бял Заек със светлочервени очи подскочи край нея.
Нямаше нищо чак толкова чудно в това; и Алиса не се изненада толкова много, дори когато чу как Заека си говори: „О, божичко, божичко! Ще закъснея!“ (По-късно, като размисли, стори й се, че би трябвало да се зачуди; но в минутата не намери нищо необикновено.)
Ала когато Заека важно извади часовник от джоба на жилетката си, погледна го и пак забърза, Алиса скочи на нозе; мина й като светкавица през ума, че никога по-рано не беше виждала заек да носи жилетка или часовник; пламнала от любопитство, тя се затича след него през полето и успя да види как той се спусна в една голяма заешка дупка.
Веднага Алиса се спусна подире му, без да помисли дори как ще излезе оттам.
Заешката дупка вървеше донякъде направо, като тунел, а после неочаквано тръгваше надолу — тъй неочаквано, че докато се усети, Алиса не видя как падна в нещо, което приличаше на много дълбок кладенец.
Тоя кладенец или беше много дълбок — или тя падаше толкова бавно, че имаше време да се оглежда и чуди какво ли ще й се случи след това. Първом тя се опита да погледне надолу, да види накъде пада, но под нея беше тъй тъмно, че нищо се не виждаше. После погледна стените на кладенеца и забеляза по тях шкафове и лавици за книги. Тук-там видя географски карти и картини, окачени на гвоздеи. Както минаваше, тя взе един буркан от една лавица. На него беше написано: „портокалово сладко“. Но за нейно голямо разочарование беше празен. Тя не искаше да пусне буркана, за да не убие някого долу, и както падаше, успя да го сложи на друга лавица.
„След такова падане — си мислеше Алиса — няма да ми мигне окото, ако се катурна по стълбите. За колко смела ще ме помислят всички у дома! Какво, думица не бих рекла, да падна дори от покрива на къщата.“ (И току-речи така беше.) Надолу, надолу, надолу. Та никога ли не щеше да свърши това падане!
„Колко ли километра съм изминала досега? — каза тя ясно. — Бездруго съм някъде към средата на земята. Чакай да видя: ако се не лъжа, съм паднала около четири хиляди километра надолу…“ (Виждате, Алиса бе учила такива неща в училище и макар сега да не беше никак време да показва какво знае, тя си помисли, че все пак не е лошо да преговори уроците си.)
„Да, това е горе-долу точното разстояние. Но до каква ли ширина и дължина съм стигнала?“ (Алиса нямаше представа за ширина и дължина, но мислеше, че е добре да се казват такива хубави, големи думи.)
И ето, че започна пак:
„Дали ще мина точно през средата на земята. Колко ли смешно ще бъде да стигнеш при хора, които ходят с главата надолу! Антипатиите, ако се не лъжа…“ (Тоя път тя се зарадва, че няма кой да я чуе, тъй като тая дума не й звучеше някак на място.)
„Но знаеш, ще трябва да попитам как се нарича страната им.“
— Моля ви се, госпожо, това Нова Зеландия ли е или Австралия?
Както приказваше, тя се опита да направи поклон… Представете си: поклон — както падате във въздуха! Мислите ли, че бихте могли да го направите?
„За какво малко и просто момиче ще ме вземат! Не, не бива да питам: може да го видя написано някъде.“
Надолу, надолу, надолу. И тъй като нямаше какво друго да прави, Алиса почна пак да говори:
„На Дайна навярно ще й стане мъчно за мене тая вечер.“ (Дайна беше котката.)
„Дано не забравят паничката й с мляко за закуска. Дайна, миличка, как ми се ще да си тука при мене! Вярно е, че няма мишки във въздуха, но ти можеш да си уловиш прилеп. А то, знаеш, много прилича на мишка. Но котките ядат ли прилепи?“
И Алиса, на която почна да й се приспива, някак сънливо продължи:
„Котки ядат ли прилепи? Котки ядат ли прилепи?“
И понякога:
„Прилепи ядат ли котки?“
Тъй като не можеше да си отговори нито на един от двата въпроса, все едно беше как запитва.
Тя чувстваше, че заспива, и вече беше почнала да сънува, че се разхожда под ръка с Дайна и много сериозно я пита: „Сега, Дайна, кажи си правичката: яла ли си някога прилеп?“ — когато внезапно, трас, трас! — стовари се върху купчина пръчки и сухи листа и падането свърши.
Алиса не се удари никак и завчас скочи на нозе. Погледна нагоре, ала над нея всичко беше тъмно. Пред нея се отваряше друг дълъг проход. Тя погледна и видя Белия Заек, забързал нанякъде. Алиса нямаше време за губене: като вятър се впусна тя след него и успя да улови думите, които той изрече, когато отминаваше един завой:
— О, мои уши и мустаци, колко късно става!
Тя го беше току-речи настигнала, когато той изчезна зад завоя, но когато и тя стигна до това място, Заека вече го нямаше. Алиса се намери в дълга ниска зала, осветена от няколко лампи, закачени на свода.
Наоколо имаше врати, но всички те бяха заключени. И Алиса, след като мина покрай всички стени и опита всички врати, тъжно тръгна към средата на залата; чудеше се как ще може да излезе оттам.
Внезапно тя се намери пред трикрака масичка, цялата направена от тежко стъкло. Нямаше нищо на нея — само един малък златен ключ. Първата мисъл на Алиса беше: тоя ключ е за една от вратите на залата. Но уви — или ключалките бяха много големи, или ключът много малък. Както и да е, нито една от вратите не се отваряше. Ала като обикаляше повторно залата, Алиса откри мъничка завеса, която по-рано не беше забелязала. Зад нея имаше вратичка, висока около четиридесет сантиметра. Тя опита малкия златен ключ в ключалката. За нейна голяма радост — ставаше.
Алиса отвори вратата и откри, че води към малък проход, едва ли по-голям от миша дупка. Тя коленичи, погледна през прохода и съзря най-хубавата градина, която можете да си представите. Как копнееше да излезе от тая мрачна зала, да се разходи сред тези ярки цветя и прохладни водоскоци! Но тя не можеше да прекара през вратата дори главата си.
„Пък и да можех — мислеше си горката Алиса, — каква полза, щом раменете ми не могат да минат! О, да можех да се свия като далекоглед! Мисля, че бих могла, стига да знаех как да започна!“
Както виждате, толкова необикновени неща се бяха случили, че Алиса вече си мислеше: всъщност много малко неща има още, които наистина са невъзможни.
Нямаше смисъл да се чака пред малката врата. Тя тръгна назад към масата: надяваше се да намери там друг ключ или поне книга с правила как да се свиват хората като далекогледи. Тоя път намери на нея малко шише. („Уверена съм, че го нямаше по-рано“ — каза Алиса.) Около гърлото на шишето висеше надпис; напечатани бяха хубаво, с големи букви, думите: „изпий ме“.
Лесно беше да се каже: „Изпий ме!“ Но тъкмо това умната малка Алиса не би могла да направи тъй бърже.
„Не, най-първо ще погледна“ — си каза тя и потърси дали е писано „отровно“ или не. Беше чела приказки за деца, които се изгаряли, които били изяждани от диви зверове (и още други такива неприятни случки) само защото не могли да запомнят простите правила, на които техните приятели ги учели. Например: червено нажежен ръжен ще те изгори, ако го държиш по-дълго в ръцете си; ако порежеш пръста си много дълбоко с нож, обикновено потича кръв; и това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише на което пише „отрова“, току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.
Само че на това шише не беше написано „отрова“ и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло)и тя бързо го изпи.
„Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свивам като далекоглед.“
И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока. Помисли си, че ще може вече да мине през вратичката в оная хубава градина, и лицето й светна. Но тя първо почака, за да види дали няма още да намалее. Безпокоеше се малко.
„Защото, знаеш — си каза Алиса, — може да свърши така, че нищо да не остане от мене. Като свещ, когато изгори. Каква ли ще изглеждам тогава?“
И тя се помъчи да си представи как изглежда пламъкът, когато свещта угасне, защото не можеше да си спомни дали е виждала подобно нещо.
След малко, като видя, че нищо вече нямаше да се случи, тя реши да влезе незабавно в градината. Но уви — горката Алиса! Когато спря пред вратата, се сети, че е забравила малкия златен ключ, а когато се върна при масата, за да го вземе, видя, че сега не можеше да го достигне. Тя го виждаше много ясно през стъклото и се опита с всички сили да се покатери по един от краката на масата, но много се плъзгаше. След като опита няколко пъти и се измори, клетото момиченце седна на пода и заплака.
„Стига, какво ще ти помогне да плачеш така! — отсече доста строго Алиса. — Казвам ти да спреш веднага!“
Обикновено си даваше доста добри съвети (макар никога да не се вслушваше в тях) и понякога толкова остро се мъмреше, че сълзи бликаха от очите й. Тя си спомни, че веднъж се беше опитала дори да издърпа ушите си, задето бе измамила в една игра на крокет, която играеше със себе си. Това чудно дете обичаше да се представя за две лица.
„Но сега е безполезно — мислеше горката Алиса — да се преструвам, че съм две лица. Та от мене е останало толкова малко, че то едва стига за един почтен човек!“
Не след дълго Алиса откри малка стъклена кутия под масата. Отвори я и намери баничка, върху която бяха наредени хубаво, със стафиди, думите: „изяж ме“.
„Добре, ще я изям — каза Алиса — и ако порасна, ще стигна ключа. Ако пък стана по-малка, ще се промъкна под вратата. Така или инак, все ми е едно, главното е да вляза в градината.“
Тя отхапа малко и безпокойно рече:
„Нагоре ли? Надолу ли?“
Алиса държеше ръка на главата си, за да разбере расте ли или намалява, и остана доста учудена, като видя, че ръстът й не се изменя.
То се знае, тъкмо това става, когато ядеш баничка. Но Алиса беше вече толкова свикнала да очаква само чудновати случки, че сега обикновеният живот изведнъж й се стори тъп и глупав.
И така, тя се зае за работа и скоро изяде цялата баничка.
ВТОРА ГЛАВА
ВАДАТА НА СЪЛЗИТЕ
„Стъранно, колоко стъранно! — извика Алиса. (Тя се смая, като разбра, че не може вече да произнася думите правилно.) — Сега ставам дълга като грамаден далекоглед!“
— Сбогом, мои нозе! (Тя каза това, защото като погледна нозете си, те едвам се виждаха; толкова се бяха удължили!) — О, мои клети крачка, кой ще ви туря чорапите и обува обущата сега, милички? Уверена съм, че аз вече няма да мога. Ще бъда толкова далече от вас! Трябва сами да си помогнете, както можете…
„Но аз трябва да бъда добра с тях — си помисли Алиса, — инак те ще се откажат да вървят. А!… ето какво: всяка Коледа ще им подарявам нови обуща.“ И тя почна да обмисля как ще нареди това. „Носач ще трябва да ги занесе. Колко смешно — да пращаш подарък на краката си! Колко чудновата ще бъде бележката, която ще дам на носача:
До господин Десния крак на Алиса
На килима пред огнището
Близо до решетката
Боже мой, какви глупости бъбря!“ Тъкмо тогава главата й се удари о свода на залата. Всъщност сега тя беше висока не по-малко от три метра. Начаса взе малкия златен ключ и се затича към вратата на градината.
Горката Алиса! Можеше само да легне на едната си страна и тъй да гледа с едно око в градината. Да мине през вратата сега като че беше още по-безнадеждно и отпреди. Тя седна на пода и почна пак да плаче.
„Не те ли е срам — си рече Алиса, — голямо момиче като тебе (сега с право се наричаше голяма) да плаче така! Спри веднага, ти казвам!“
Но тя не спираше да плаче; ронеше кофи сълзи; край нея се образува цяла вада, около десет сантиметра дълбока, простираше се до половината зала.
След малко Алиса чу ситни стъпки в далечината и бърже изтри очите си, за да види кой иде. Белия Заек се връщаше великолепно нагизден, с бели ръкавици от ярешка кожа в едната ръка и с голямо ветрило в другата.
Той се приближаваше бързо и мърмореше:
— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли беснее, ако съм я накарал да чака!
Алиса беше толкоз отчаяна, че бе готова да иска помощ от всекиго. Тъй че когато Заека се приближи до нея, тя почна с нисък, плах глас:
— Ако обичате, господине…
Заека здравата се сепна, изпусна белите ярешки ръкавици и ветрилото и с всичка сила побягна в тъмнината.
Алиса вдигна ветрилото и ръкавиците и тъй като в залата беше много задушно, тя почна да си вее с ветрилото и да си говори:
— Боже, боже! Колко чудно е всичко днес! А всичко беше тъй обикновено! Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!
Тя си припомни всички деца на нейна възраст, които познаваше, за да види дали е могла да бъде заменена с някое от тях.
— Бездруго не съм Ада — каза тя, — защото косата й е дълга и къдрава, а моята — не е. Бездруго не съм и Мейбъл, защото аз зная толкова много, а тя — о, тя знае толкова малко… Освен това тя си е тя, а пък аз съм си аз и ох, как е объркано всичко! Ще се опитам да видя дали зная всички неща, които някога знаех. Чакай да видя: четири по пет прави дванайсет, четири по шест прави тринайсет и четири по седем — ах, боже, ако карам така, никога няма да стигна до двайсет! Но таблицата за умножение не е толкоз важна. Да опитам география. Лондон е столица на Париж, Париж е столица на Рим, Рим — не, това бездруго е грешка! Навярно съм заменена с Мейбъл! Ще се опитам да кажа наизуст „Как е лъснал малкият ни…“
Тя скръсти ръце на полата си, сякаш разказваше урок, и почна да повтаря стихотворението, но гласът й звучеше хрипливо и странно. Думите като че ли не бяха същите, не бяха както друг път:
Как е лъснал малкият ни крокодил
дългата си писана опашка!
Сред водите бавни на реката Нил —
всяка люспа, сякаш златна чашка!
Вижте само как е хубав, как е мил:
най-любовно кани той с усмивки
и завчас е вече хищно уловил
всички малки и големи рибки!
— Уверена съм, че това не са точните думи — каза горката Алиса и очите й се напълниха със сълзи. — Бездруго аз съм Мейбъл. Сега ще трябва да живея в малката й нечиста къща, да нямам никакви играчки и — о, винаги да имам толкова много уроци! Не, решено е! Ако аз съм сега Мейбъл, ще остана тука. Напразно ще провират глава, напразно ще викат:
— Върни се горе, мила!
Аз само ще погледна нагоре и ще кажа:
— Коя съм тогава? Кажете ми най-напред това и ако ми харесва да бъда тоя човек, ще се върна. Ако ли не, ще остана тук долу, докато стана някой друг.
— Е-е-е-х — извика Алиса и нови сълзи замъглиха изведнъж погледа й, — как искам някой да промъкне глава тука! Уморих се вече да бъда тъй сама!
Като каза това, тя погледна ръцете си и се учуди: видя, че неусетно е надянала едната от малките бели ярешки ръкавици на Заека. „Как може да съм направила това? — помисли тя. — Навярно пак ставам малка.“
Тя стана и отиде до масата, за да се премери; откри, че сега е около две стъпки висока и че продължава бърже да намалява. Скоро разбра, че това се дължи на ветрилото, което държеше, и веднага го захвърли — тъкмо навреме, преди да изчезне.
— За малко, избавих се! — каза Алиса, доста изплашена от внезапната промяна, но много радостна, че изобщо още съществува. — А сега към градината!
Тя се понесе с всичка сила към малката врата.
Но уви: малката врата беше пак затворена, а малкият златен ключ, както по-рано, беше на стъклената маса.
„Сега е още по-лошо — мислеше горкото дете. — Никога по-рано не съм била толкова малка, никога! Това просто е ужасно!“
Като каза тия думи, кракът й се подхлъзна и в миг, пляс! — тя затъна до брадичка в солената вода. Първата й мисъл бе, че е паднала някак в морето. Но скоро разбра, че се намира във вадата сълзи, които бе изплакала, когато беше три метра висока.
— Да не бях плакала толкова! — каза Алиса, като плуваше наоколо и гледаше как да излезе от водата. — Ще бъда наказана сега, мисля, с това, че ще се удавя в своите сълзи! Няма съмнение, ще бъде доста странно. Но днес всичко е странно!
Тъкмо тогава се чу да пляска нещо във водата, недалече от Алиса, и тя заплува нататък, за да види какво е. Помисли първо, че е морски кон или хипопотам. Но после си спомни колко малка бе сега и не след дълго откри, че беше мишка — като нея и тя се бе подхлъзнала.
„Има ли смисъл — помисли Алиса — да заговоря сега на тая мишка? Всичко е тъй необикновено тук долу, че не е чудно и тя да говори. Както и да е, защо да не опитам?“
Почна:
— О, Мишко, знаеш ли как може да се излезе от тая вада? Уморих се да плувам напосоки. О, Мишко!
Алиса мислеше, че тъй трябва да се говори на мишка. Никога по-рано не бе разговаряла с мишка, но помнеше добре, че бе виждала в Латинската граматика на по-големия си брат:
Една Мишка На една Мишка На една Мишка Една Мишка О, Мишко!
Мишката я гледаше изпитателно (на Алиса се стори, че й намига с очичките си), ала не казваше нищо.
„Може би не разбира нашия език — си помисли Алиса. — Трябва да е някоя френска мишка, преселила се у нас, когато Уилям Завоевателя завладял страната ни.“ (Макар да бе силна по история, Алиса нямаше много ясна представа за времето, през което известни исторически събития са се развивали.)
И тя каза:
— Оu est ma chatte? (Де е моята котка?)
Първото изречение в нейната френска читанка.
Мишката скочи нагоре извън водата, цяла разтреперана от ужас.
— О, извинявай! — извика бърже Алиса, уплашена да не би да е наскърбила чувствата на клетото животно. — Съвсем забравих, че не обичаш котки.
— Не обичам котки! — извика Мишката с дрезгав, развълнуван глас. — Щеше ли ти да обичаш котки, да беше на мое място?
— Имаш право, може би, не — каза Алиса с успокояващ глас. — Недей се сърди… И все пак много бих да ти покажа нашата котка Дайна. Вярвам, че ще почнеш да харесваш котките, само ако я видиш.
„Тя е тъй мила и тиха — продължи Алиса да говори току-речи на себе си, като плуваше лениво наоколо из вадата. — Седи и преде край огъня тъй приятно, ближе лапите си, мие муцунката си — като я прегърнеш и приспиш, толкоз е мека! А каква е славна мишеловка!“
— О, извинявай! — извика пак Алиса, като видя Мишката цяла настръхнала; тя се боеше да не я е наистина обидила. — Няма вече да говорим за нея, щом не искаш.
— Ние, как не! — извика Мишката, разтреперана до крайчеца на опашката си. — Като че ли и аз бих желала да разговарям за такъв предмет! Нашето семейство винаги е мразило котките. Мръсни, долни, груби същества! Името им дори не ща да чуя!
— Няма навярно! — увери я Алиса, която гледаше по-скоро да смени разговора. — Ами… ти… ти… обичаш ли… обичаш ли кучета?
Мишката не отговори нищо, тъй че Алиса с увлечение продължи:
— Има едно толкоз хубавичко кученце до нашата къща! Само да го видиш! Има светли очи и — ах, такива дълги, къдрави кафяви косми! Когато хвърлиш нещо, то бърже ти го донася и стои на два крака, когато се моли за вечеря, и много още работи… дори половината от тях не мога да си припомня! Господарят му е чифликчия, знаеш, и той казва: толкова е полезно, че струва сто лири! Той казва: убивало всички плъхове и…
„О боже!… Пак я обидих!“ — извика Алиса със съжаление, защото видя, че Мишката се отдалечи с най-голяма бързина; развълнувала се беше цялата вада.
— Мила Мишко! — извика Алиса нежно след нея. — Върни се, няма вече да говорим за котки… нито за кучета, щом не ги обичаш.
Като чу това, Мишката се обърна и бавно заплува назад. Муцуната й беше съвсем бледа („От вълнение“ — помисли Алиса), когато каза с нисък, треперещ глас:
— Да идем на брега. Ще ти разправя тогаз своята история и ти ще разбереш защо мразя котки и кучета.
Бе крайно време да изплуват на суша: вадата гъмжеше от птици и животни, паднали в нея. Имаше една Патица и една птица Додо, един Райски Папагал и едно Орле, и някои други чудновати същества. Алиса водеше. Скоро цялата дружина изплува на брега.
ТРЕТА ГЛАВА
СВОБОДНО НАДБЯГВАНЕ И ЕДНА ДЪЛГА ИСТОРИЯ
Наистина, чудновата дружина представляваха те, събрани така на брега — птици с окаляни пера, животни с прилепнали косми, всички измокрени до кости, навъсени, раздразнени.
Първата им грижа, разбира се, беше как да се изсушат. Свикаха съвет.
Само след няколко минути на Алиса се видя много естествено, че говори така дружелюбно с тях, като да ги е познавала цял живот. И наистина тя се впусна в дълга препирня с Райския Папагал, който най-сетне се намръщи и само каза:
— Аз съм по-стар, ще рече, зная по-добре.
Алиса не искаше да допусне такова нещо, докато не узнае неговата възраст, и тъй като Райския Папагал отказа най-упорито да каже годините си, нямаше вече смисъл да се говори по тоя въпрос. Най-сетне Мишката, която изглежда имаше голямо въздействие над другите, извика:
— Седнете всички и чуйте какво ще ви кажа. Аз скоро ще ви изсуша!
Незабавно всички насядаха в кръг, Мишката в средата. Алиса впери очи в нея, защото предчувствуваше, че лошо ще се простуди, ако не се изсуши веднага.
— А… хм! — рече Мишката важно. — Готови ли сте всички? Туй, което ще ви кажа, е най-сухото и най-досадно нещо на света. То бездруго ще ви изсуши. Мълчание, моля!
„Уилям Завоевателя, чиято кауза се защищавала от Папата, скоро подчинил англичаните, които се нуждаели от водачи и които в последно време били свикнали на преврати и поражения. Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия…“
— Ух! — рече Райския Папагал, като изтръпна.
— Извинете! — каза Мишката намръщено, но много учтиво. — Казахте ли нещо?
— Аз не! — отговори бърже Райския Папагал.
— Стори ми се, че казахте нещо — отвърна Мишката. — Продължавам:
„Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия, се обявили в негова полза. И дори Стигънд, родолюбивият архиепископ на Кентърбъри, намерил това за добре…“
— Намерил какво? — запита Патицата.
— Намерил това! — отвърна Мишката доста раздразнено. — Мисля, че знаете какво ще рече думата това!
— Зная много добре какво ще рече това — каза Патицата. — Когато аз намирам нещо, това е обикновено жаба или червей. Въпросът е архиепископът какво е намерил?
Мишката не обърна внимание на този въпрос и бърже продължи:
„… намерил за добре да иде с Едгър Етилинг да посрещне Уилям и му предложи короната. Поведението на Уилям отначало било умерено. Но дързостта на неговите нормандци…“
— Как се чувствуваш, мила? — каза Мишката, като прекъсна речта си и се обърна към Алиса.
— Все така мокра — отговори Алиса тъжно. — Изглежда това никак не ме изсушава.
— В такъв случай — заяви Додо тържествено, като стана на крака — предлагам събранието да се прекрати, за да се вземат незабавно по-енергични мерки…
— Говорете на разбран език! — прекъсна го Орлето. — Не разбирам смисъла на половината от тия дълги приказки — и да ви кажа право, мисля, и вие сами не ги разбирате.
И Орлето наведе глава, за да прикрие усмивката си. Някои от другите птици се изкискаха гласно.
— Исках да кажа — рече обидено Додо, — че едно свободно надбягване най-лесно би ни изсушило.
— Какво е това свободно надбягване? — запита Алиса не защото любопитствуваше да узнае; но Додо беше спрял да говори, като очакваше някой да го запита, а никой изглежда нямаше желание да се обади.
— Ами… — каза той — най-добре се обяснява… като се прави. (И тъй някой дъждовен ден може да се случи и на вас такава неприятност, не ще бъде зле да ви разправя, за да опитате, ако искате, какво направи Додо.)
Най-напред той отбеляза мястото на надбягването — нещо като кръг. („Не е толкоз важно да е равен кръгът“ — каза той.) После цялата дружина се нареди в тоя кръг, на различни места. Нямаше никакво: „Едно, две, три — тръгвай!“ Почнаха да бягат и да се спират кой когато ще, тъй че мъчно можеше да се разбере дали надбягването е свършило. Но след като търчаха така около половин час и се изсушиха добре, Додо изведнъж извика:
— Надбягването свърши!
Всички се насъбраха край него; пъшкаха и питаха: „Кой е спечелил?“
На тоя въпрос Додо не можа да отговори току-тъй, без дълбоко да размисли. Той дълго стоя, натиснал с пръст челото си, а другите чакаха мълчаливо. Най-после Додо каза:
— Всеки печели, всички трябва да получат награда.
— Но кой ще раздаде наградите? — запита хор от гласове.
— Разбира се, тя — каза птицата Додо, като посочи Алиса.
Начаса цялата дружина я заобиколи и завика объркано: „Награди! Награди!“
Алиса не знаеше какво да стори и отчаяно сложи ръка в джоба си. Извади кутийка с бисквити (за щастие солената вода не беше проникнала в нея) и ги раздаде като награди.
— Но тя самата трябва да получи награда! — каза Мишката.
— То се знае — отвърна много важно Додо.
— Какво друго имате в джоба? — обърна се той към Алиса.
— Само един напръстник — отвърна Алиса тъжно.
— Дайте го насам — каза Додо. Тогаз всички пак я обкръжиха; Додо тържествено й поднесе напръстника и каза:
— Ние ви молим най-учтиво да приемете този изящен напръстник.
Когато завърши своята къса реч, всички извикаха три пъти: ура!…
На Алиса това се видя много глупаво и смешно, но те всички изглеждаха толкова сериозни, че тя не посмя да се засмее. И тъй като не знаеше какво да каже, просто се поклони и взе напръстника, като си придаде колкото можеше по-тържествен вид.
Сега трябваше да изядат бисквитите, което причини не малко шум и смущение поради това, че големите птици се оплакваха — не можели да усетят дали имат нещо в устата си — а малките се задавяха тъй силно, че трябваше да ги тупат по гърба. Ала най-после и това свърши.
Всички пак насядаха в кръг и замолиха Мишката да им разправи още нещо.
— Нали обеща да ми разправиш своята история? — запита Алиса. — И защо мразиш… К. и К… — добави тя шепнешком защото се боеше да не я обиди пак…
— Моята история е тъжна и дълга като опашката ми — рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.
„Че е дълга опашката й — вярно е — си помисли Алиса, — но защо пък казва, че е тъжна?“
Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тъжна! Тъй че нейната представа за историята на Мишката бе нещо като това:
Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака: — Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал. Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова. Мишката отвърна плаха: — Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? — Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт.
— Ти не слушаш! — строго извика Мишката на Алиса. — Какво мислиш?
— Извинявай — каза много виновно Алиса. — Ти беше усукала историята си за пети път, нали?
— Не, не бях! — извика Мишката яростно. — Заклевам се в опашката си, че…
— Заплела си се в опашката си? — каза Алиса готова да услужи, като гледаше наоколо разтревожено. — А, моля ти се, позволи ми да я разплета!
— Няма да ти позволя нищо подобно! — каза Мишката, като стана и тръгна да си върви. — Ти ме обиждаш, като бърбориш такива глупости.
— Не исках това да кажа! — замоли се бедната Алиса. — Но ти, знаеш, тъй лесно се обиждаш!
В отговор Мишката само изръмжа.
— Моля ти се, върни се и завърши историята си! — извика Алиса подире й.
И всички други се присъединиха в хор: „Да, върни се!“
Но Мишката поклати глава нетърпеливо и тръгна още по-бързо.
— Колко жалко, че не ще да остане! — въздъхна Райския Папагал, когато Мишката изчезна от погледа им.
Един стар Рак използва случая да каже на дъщеря си:
— А! Мила… Нека това ти послужи за урок, никога да не губиш търпение и да не излизаш от кожата си.
— Дръж си езика! — отсече някак сприхаво младата дъщеря. — Можеш да изкараш от търпение дори една стрида!
— Да беше Дайна тука — каза Алиса гласно, но без да се обърне към някого, — скоро щеше да я върне назад!
— А коя е Дайна, ако смея да задам тоя въпрос? — попита Райския Папагал.
Алиса отговори живо, тъй като тя винаги бе готова да говори за своята мила котка.
— Дайна е наша котка. Такава славна мишеловка, не можете си представи! А да я видите само как гони птичките! Зърнала не зърнала врабче — и вече го изяла!
Тия думи произведоха необикновено впечатление. Някои от птиците веднага избягаха. Една стара Сврака започна грижливо да се увива с крилата си, като забеляза:
— Аз наистина трябва да си ходя вече. Гърлото ми не може да понася нощния въздух.
Едно Канарче викна с разтреперан глас на малките си:
— Хайде да си вървим, милички! Време е вече да спите.
Под различен предлог всички се отдалечиха и скоро Алиса остана сама.
„Да не бях споменавала Дайна — рече си тя тъжно. — Изглежда тук долу никой не я обича. А пък аз съм сигурна, че тя е най-добрата котка на света! О, мила Дайна! Надали някога пак ще те видя!“
И горката Алиса започна да плаче, защото се чувствуваше много самотна и нещастна.
Но ето — след малко пак чу ситни стъпки в далечината и вдигна поглед с надежда, че Мишката е премислила е се връща да привърши историята си.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЗАЕКА ИЗПРАЩА ЕДНО ПЕРЦЕ
Беше Белия Заек, който бавно се връщаше и тревожно гледаше наоколо си, сякаш бе изгубил нещо. Тя чу как той измънка:
„Херцогинята! Херцогинята! О, мои мили лапи! О, мои косми и мустаци! Ще заповяда да ме обезглавят, няма що! Де ли може да съм ги изпуснал?“
Алиса веднага отгатна: той дири ветрилото и белите ярешки ръкавици, и тя услужливо почна да ги търси. Но ги нямаше никъде. Всичко изглежда се бе променило, след като падна във водата. Голямата зала със стъклената маса и с малката врата беше напълно изчезнала.
Скоро Заека забеляза Алиса, която диреше навред, и ядосано извика:
— Мери Ан, какво правиш тука? Веднага иди в къщи и ми донеси едни ръкавици и едно ветрило! Още сега!
Алиса така се уплаши, че завчас изтърча натам, накъдето той посочи, без да се опита дори да му обясни грешката.
„Той ме взе за своята прислужница — каза си Алиса, като търчеше. — Как ще се почуди, като разбере коя съм! Но аз ще постъпя добре да му занеса ветрилото и ръкавиците — разбира се, ако ги намеря.“
Като каза това, тя се озова пред една спретната къща. На вратата висеше лъскава медна плоча, на която бе издълбано името: Б. ЗАЕК.
Влезе, без да почука, и избърза нагоре по стълбите — боеше се истинската Мери Ан да не я завари, преди да намери ветрилото и ръкавиците.
— Колко чудно изглежда — рече Алиса — да изпълняваш поръчките на заек! Остава сега и Дайна да почне да ме праща на поръчки!
И тя си представи това:
— Госпожице Алиса, елате веднага тука и се пригответе за разходка!
— Ей сегичка, бавачко! Трябва да вардя пред тази миша дупка да не избяга мишката, докато Дайна се върне.
„Само че не вярвам — продължи Алиса — да я държат в къщи, ако почне така да заповядва на хората!“
Докато казваше това, тя беше вече влязла в малка хубава стая, дето имаше маса пред прозореца. На масата намери (както се надяваше) ветрило и два-три чифта малки бели ярешки ръкавици. Тя взе ветрилото и едни ръкавици и тъкмо щеше да напусне стаята, когато съзря близо до огледалото малко шише. Нямаше тоя път надпис: „изпий ме“, но все пак тя го отвори и приближи до устните си.
„Зная, все нещо ще се случи — каза си тя, — когато ям или пия. Да видя как ще ми подействува това шише. Надявам се пак да порасна. Омръзна ми да съм тъй мъничка!“
И наистина течността в шишето й подейства тъкмо тъй, и то много по-бързо, отколкото очакваше. Не беше изпила половината, а главата й се опираше вече о свода. Трябваше да се наведе, за да не й се пречупи шията. Като остави бързо шишето, тя си рече:
„Стига толкоз — дано не порасна повече! И без това не мога вече да мина през вратата. Не трябваше да пия толкова!“
Уви! — беше твърде късно. Тя продължаваше да расте… да расте… и скоро трябваше да коленичи. След миг — не можеше дори и тъй да остане. Опита се да легне, да опре единия си лакът о вратата и да обвие другата си ръка около главата. Но тя все още продължаваше да расте… и най-сетне трябваше да прокара едната си ръка през прозореца навън, и единия крак — нагоре в комина.
„Сега вече няма накъде — каза си Алиса. — Какво ще стане с мен?“
За нейно щастие силата на малкото вълшебно шише се бе изчерпала и тя спря да расте. Все пак й беше много неудобно. И тъй като изглежда нямаше никакъв изход от това положение, не е чудно, че тя се почувствува нещастна.
„У дома беше много по-хубаво — мислеше горката Алиса. — Ръстът ми не се изменяше така, нито пък ми заповядваха мишки и зайци. Колко по-хубаво щеше да бъде да не бях влизала в заешката дупка… и все пак… доста любопитен е, трябва да призная, тоя нов живот! Да можех само да разбера какво всъщност се е случило с мене! Едно време, като четях приказки, мислех, че такива работи никога не се случват, а ето, че сега сама съм героинята на една такава приказка. Някой трябва да напише книга за мене, непременно! Когато порасна, сама ще напиша — но аз съм вече пораснала — добави тя тъжно, — тука поне аз не мога вече да раста!“
„Но тогаз — все още разсъждаваше Алиса — никога ли няма да стана по-стара? Това поне ще ми бъде утеха… никога да не стана стара жена… но тогава… винаги ще имам уроци! О, само това не!“
„О, ти глупава Алиса! — си отговори тя сама. — Как можеш да учиш уроци тук вътре? Че то едва има място за тебе, къде ли пък и за твоите учебници!“
Тя продължи да говори тъй, като сама си задаваше въпроси и сама си отговаряше. Но след няколко минути чу глас отвън, спря да говори и се вслуша.
— Мери Ан! Мери Ан! — викаше гласът. — Веднага ми донеси ръкавиците!
Сетне се чуха ситни стъпки нагоре по стълбите. Алиса знаеше — това е Заека, който идваше да я търси. Тя се разтрепери (и разклати цялата къща), съвсем бе забравила, че сега беше близо сто пъти по-голяма от Заека и нямаше вече защо да се бои от него.
Заека застана пред вратата и се опита да я отвори. Но тя се отваряше навътре и тъй като Алиса я беше здраво затиснала с лакътя си, напразни бяха всички негови усилия. Алиса чу как той каза:
— Тогаз ще заобиколя и ще вляза през прозореца.
„И това няма да направиш!“ — помисли си Алиса. Почака. Когато й се стори, че Заека се намира вече под прозореца, простря ръка и замахна във въздуха.
Тя не улови нищо, но чу слаб вик и падане, и трясък от счупено стъкло. По това заключи, че може би Заека е паднал в някой цветарник или нещо подобно.
Сетне се чу разяреният глас на Заека:
— Пат! Пат, де си?
И после друг глас, който никога по-рано не бе чувала:
— Разбира се, тук съм. Изравям ябълки, ваше превъзходителство.
— Изравяш ябълки, тъй ли! — кресна Заека. — Ела тук и ми помогни да изляза!
(Наново дрънчене на счупено стъкло.)
— Сега кажи ми, Пат, какво е това на прозореца?
— Разбира се, ръка, ваше превъзходителство.
— Ръка — гъска такава! Кой е виждал такава грамадна ръка? Че тя е голяма колкото целия прозорец!
— Разбира се, колкото прозореца. Но все пак — ръка.
— Каквото и да е, не би трябвало да бъде там. Иди и го махни!
Последва дълго мълчание.
Сетне от време на време Алиса долавяше как си шепнат:
— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!
— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!
Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.
„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“
Дълго време не можа да чуе нищо.
Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:
— Къде е другата стълба?
— Нали м
Учебен календар
График за учебната 2011/2012 г.
10.09.2011 14:48—————
Учебен календар
29.10.2009 15:20—————
—————