Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е на учена да работи. Пазете ми я! Не и давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си изпраши очите. Не и давайте менци вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата и пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазето и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук“.
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотика ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотика — обади се свекърът.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — попита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата не разтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали не нахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо при готви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде, сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я раз чупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краешник от сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекър вата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Донесе вода от чешмата, накладе огън и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите, изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата, очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.
Сиромашка правда
Българска народна приказка
Живееше един грънчар — сиромах човек. Той нравеше гърнета, паници и стомни от глина, изпичаше ги хубаво в грънчарската си пещ и обикаляше селата — да разменя сто ката си със зърно. Този грънчар имаше един дръглив кон, който теглеше каручката му и едно момче — Иванчо — много отракано и умно. Когато момчето стана на осемнайсет години, бащата натовари каручката с грънци и рече:
— Сине Иванчо, ти си вече мъж. Време е да ме отмениш. Сядай на каручката и тръгвай да продадеш грънците. До дето се върнеш, аз ще измайсторя други. Няма да те уча какво да нравиш, защото ти си имаш ум и разум. Ще ти кажа само едно: на отиване мини но горния път, а на връщане — но долния. Насред полето има един кръстопът. Като стигнеш там на връщане — изправи се с лице срещу месечината и дигни лявата си ръка. Тя ще ти покаже правия път, хайде, на добър час!
Подкара Иванчо каручката и пътува седем дни. На осмия осъмна в едно село, потънало до гуша в сиромашия. В селото имаше само десетина богати хора — кмета и неговите брадати съветници.
Те деряха кожата на селянина и живееха нашироко. Разпрегна Иванчо коня си на пазара и почна да вика:
— Грънци продавам! Евтино ги давам! Паничка жито за шарена делва.
Но никой не излизаше да купи нещичко, защото житниците на селяните бяха отколе изпразнени. Младият грънчар се поумърлуши, ще пренощувам — си рече — и ще бягам оттука.
Вечерта на мегдана се изправи селският барабанчик и задумка барабана:
— Продава се — викна той — стогодишното общинско торище, натрупано накрай село. Който го вземе — няма да загуби!
— Я да го купя аз! — си рече Иванчо и тръгна към общината.
— Ти какво ще дадеш за нашия стогодишен тор? — по пита го кметът.
— Давам — отвърна Иванчо — каручката с всичките грънци.
— Малко е — поклати глава брадатият кмет. — Понади още!
— Давам и дръгливия си кон! — викна грънчарят.
Кметът се обърна към деветимата си съветници:
— Какво ще кажете, да му дадем ли нашето непотребно торище?
— Давай го — отвърнаха съветниците. — Ти ще вземеш каручката и дръгливия кон — да се разхождаш с кметицата, а пък ние ще си поделим грънците.
Направиха продажбата. Като стана стопанин на стогодишното общинско торище, Иван дълго мисли какво да стори с него и най-сетне реши да го раздаде на сиромасите. Извади последната си пара, плати на барабанчика и го на кара да удари още веднъж барабана и да обади на селяните, че който има постала нива може да си откара безплатно колкото иска тор. Впрегнаха сиромасите колите си и загребаха торището. Цели двайсет дни караха стар тор по нивите си. Най-сетне пристигна последният сиромах и почна да обира пепелчука. Иванчо взе да му помага. Но не щеш ли, лопатата му удари в камък. Като разрина пръстта, грънчарският син откри една голяма гладка плоча. Отмести я и прехапа устни: под камъка наместена сребърна делва, до горе пълна с жълтици.
Сиромасите си глътнаха езиците. Кметът и брадатите съветници започнаха да го усукват:
— Ние — рекоха те — сме ти продали торището, но делвата под камъка си е наша.
Тогава се намеси благодарният народ. Сиромасите почнаха да викат:
— Делвата е на момчето. Тя беше заровена в самото торище. Никой няма право да му я отнеме!
Ура-тута, най-сетне се спогодиха: сребърната делва да остане за общината, а жълтиците — за Иванчо. Купи си Иванчо един хубав кон като мряна, с черна опашка до земята, пресипа жълтиците в нови мешинени дисаги, преметна ги на коня, метна се върху седлото и потегли назад — към своето село. Пое по долния път, както му беше поръчал бащата.
Но преди да се отдалечи, кметът събра своите брадати съветници и викна:
— Ние трябва да отнемем жълтиците на оня грънчарски сия.
Изведнъж деветимата съветници дръпнаха брадите си и останаха голобради.
— Препашете ятаганите! — повторно извика кметът.
Девет черни ръце се протегнаха към стената, откачиха девет тежки ятагана и ги препасаха на кръстовете си.
— Яхнете най-бързите коне, преварете оня с дисагите, отсечете му главата и прели да пропеят първи петли, искам дисагите да бъдат тук.
Деветимата разбойници изскочиха навън, влязоха в заключения с три ключа общински яхър, яхнаха най-бързите коне и изчезнаха в нощта.
В туй време Иванчо безгрижно се клатеше на конското седло и си свирукаше. Грееше пълна месечина. Конят вървеше по едно равно поле. Насред полето, сякаш изпод земята излязъл, насреща му се зададе друг конник — млад човек с висок калпак като Иванчовия, с черни огнени очи и секира през лявата ръка.
— Къде, побратиме? — попита чужденецът.
— Отивам си — отвърна Иванчо.
— Ще ме приемеш ли да ти бъда дружина?
— На драго сърце, аз за другар душата си давам.
Тръгнаха двамата един до друг и заприказваха сърдечно.
Стигнаха до един кръстопът.
— Сега накъде? — спря коня си Иванчо, но изведнъж се досети за бащината си поръка, обърна се с лице към месечината и дигна лявата си ръка. — Нататък — рече той — там е правият път.
И бутна коня си наляво, но чужденецът отби надясно и викна:
— Върви след мен!
— Чакай побратиме — рече Иванчо, — този път води към свърталището на разбойниците.
— Ти щом си с мен от никакви разбойници да не се боиш! — обърна се чужденецът и размаха секирата си.
Иванчо покорно препусна подире му.
Извървяха полето. Навлязоха в една гора. Цяла нощ се блъскаха в тъмнината. Наближаваше да съмне, когато стигнаха в едно непознато село. Тръгнаха по улиците, но никъде не видяха жива душа, нито светлинка. Спряха пред една кръчма. Вратата отворена, а вътре — никой. Слязоха от конете, запалиха една свещица, седнаха до една маса и из караха, каквото носеха, да похапнат. Пиха по една паничка вино, което наточиха от кръчмарското буренце. Иванчо почна да се прозява. Другарят му рече:
— Ти, побратиме, лягай да поспиш, а пък аз ще ида да разбера какво има в селото.
Иванчо се изтегна под камината, а оня със секирата излезе. Дълго ходи насам-нататък и се ослушва. Мъртва ти шина, хората сякаш бяха измрели. Но ето че както при стъпваше лекичко като елен, момъкът изведнъж замръзна на мястото си и притаи дъх. Наблизо изпод земята се чуваха сподавени човешки гласове. Наближи крадешком до мястото, където се чуваха гласовете и видя гривна на кладенец. „Трябва да е пресъхнал, щом има вътре хора. Но — помисли момъкът — да ги чуя какво приказват!“
— Грънчарският син откога е влязъл в кръчмата! — обади се един от гласовете.
— Той е уморен, ще пие паница вино и ще заспи като заклан — прошепна втори глас.
— Трябва вече а е заспал, защото още преди половин час чухме тропота на коня му — изръмжа трети глас.
— Време е! Излизайте един по един навън! — изкомандва първият глас.
Иванчовият побратим стисна здраво дръжката на секирата и се приближи до кладенеца. Ето го първият разбойник Щом си подаде главата над гривната, момъкът замахна.
— Веднъж удрям — дваж не повтарям! — извика той. И главата на разбойника се търкулна.
Появи се вторият. И с него се случи същото.
Третият…
Четвъртият…
Петият…
Най-сетне — троп! троп! троп! — подаде глава и главатарят им.
— Къде сте? — извика той, но само за миг Иванчовият побратим свърши и с него.
След това се върна в кръчмата и събуди Иванчо.
— Ставай — рече той, — да ходиме, защото ни чака дълъг път.
Пак яхнаха конете. Цял ден препускаха. Девет реки прегазиха, осем планини прехвърлиха. Замръкнаха в един голям град. Отбиха се в най-големия градски хан, хубаво се на вечеряха и легнаха да спят. В тоя град господаруваше един зъл цар. Щом узна, че в хана са отседнали незнайни пътници, той изпрати своите слуги да узнаят що за хора са, откъде идват и какво носят. Слугите на бърза ръка узнаха всичко и като разправиха на царя, че пътниците носят дисаги с жълтици и само една малка секира, очите на злия цар пламнаха:
— Ще им вземем и парите, и главите. Поканете ги утре в двореца.
На другия ден самият царски виночерпец отнесе бъклицата и поканата на царя в големия хан.
— Хубав ли е дворецът на царя? — попита Иванчо царедворецът.
— Дворецът е хубав и не толкоз, но княгинята няма равна на себе си в целия свят.
— Бре, хайде тогава да я видим! — скочи Иванчовият побратим.
Купиха си нови дрехи, обръснаха се, засукаха мустаци и се упътиха към двореца. Парите оставиха в хана — под ключ.
Царят посрещна гостите, плесна с ръце и поръча да ги нагостят с най-хубавото ядене. Когато се нахраниха както трябва, царят плесна с ръце и викна:
— Донесете виното!
Тогава се появи със златна бъклица със сребърен танур самата царска дъщеря и цялата стая грейна. Иванчо онемя: което е право — право, такава хубавица не беше виждал през живота си. Момата го изгледа жално, когато му подаде бъклицата, но нищо не рече. Додето се изреждаха другите на трапезата да опитат царското вино, Иванчо не снемаше очи от нея.
— Харесва ли ти? — попита го царят.
— Много — отвърна Иванчо.
— Да ти я дам за жена, щом е тъй.
Иванчо погледна побратима си.
— Вземи я — прошепна побратимът. — Аз щом съм с тебе, от нищо се не бой.
Направиха голяма сватба. Додето всички се веселяха, цар ската дъщеря, която също се беше захласнала подир Иванча, тайно ронеше сълзи и бършеше очите си с копринена кър пичка. Защо плачеше хубавицата? Тя плачеше, защото знае ше, че на този момък е настъпил последният час. Четири десет пъти нейният баща я жени за какви ли не момци и всяка нощ, когато тя и младоженецът се прибираха да спят, злият цар изпращаше змия-пепелянка да клъвне момъкът между веждите. Пепелянката се промъкваше в младоженската стая през ключовата дупка. За другите, които бяха царски и болярски синове, княгинята плаха и не плака, но за Иванча и се късаше сърцето.
Свършиха сватбата. Замлъкнаха певците и цигуларите. Прибраха се Иванчо и невестата — да спят в една стая. Заключиха позлатените врати. А Иванчовият побратим се изтегна до прага на стаята, постла си кожухчето и легна, като сложи главата си на секирата.
Мина полунощ. Иванчо и царската дъщеря заспаха, а побратимът лежи, гледа към тавана и слухти. Като се обади първият петел в царската градина, той чу тихо шумолене. Изви очи и видя, че по стълбите пълзи една пепелянка с вирната нагоре глава. Затвори очите си. Престори се на заспал. Змията се плъзна по гърдите му, изправи се на вра тата и тъкмо когато си навря главата в ключовата дупка — Иванчовият побратим скочи на крака, грабна секирата, замахна и удари пепелянката.
— Веднъж удрям, дваж не повтарям! — викна той.
В стаята на младоженците падна отсечената змийска глава, а пред краката му се свлече люспестото тяло на влечугото. Като свърши и тая работа, побратимът похлопа на вра тата, събуди младоженците и ги изведе тихомълком от двореца.
Отидоха в хана, прибраха дисагите и, преди да се събуди царят, двамата конници препуснаха към гората. Седнала напреки на коня пред Иванча, трепереше като лист царската дъщеря, но Иванчо и шепнеше в ухото:
— Не бой се, докато с нас е моят верен побратим!
Седем дни и нощи препускаха през гори и планини.
Най-сетне стигнаха Иванчовото село. Преди да влязат в селото, Иванчовият побратим спря коня си и рече:
— Моят път беше дотук. Приберете се в грънчарския дом и живейте честито и справедливо. Прощавайте!
— Какъв човек си ти и кой те проводи да ме вардиш из пътя? — попита Иванчо.
— Аз съм народен воин. Проводи ме моята майка да те пазя, защото стори голямо добро на сиромасите.
— Как се казва твоята майка?
— Правда сиромашка.
И щом изрече тия думи, побратимът изведнъж се изгуби, сякаш потъна в земята.
— Чуден човек! — промълви Иванчо и препусна към грънчарницата с царската дъщеря на коня.
Три съвета за три жълтици
Българска народна приказка
Един сиромах човек се заловил на работа в една ковачница и се трудил цели двайсет години. Най-сетне решил да, си ходи и рекъл на ковача:
— Дай ми сметката, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.
Ковачът го помолил:
— Аз свикнах с тебе, както баща свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.
— Не мога — отвърнал работникът. — Когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото ако и тая година не се върна, моята невеста ще напусне къщата ми.
— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.
Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал отвътре три жълтици.
— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат. С чука и наковалнята човек не може много пари да спечели. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Те не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако донякога ти потрябвам, пак ела. Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.
Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се с ковача и тръгнал към село. Като вървял по пътя, на стигнали го трима пътници — двама по-млади, с цървули, а третият — старец, с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите запитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът почнал да разговаря с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само отвреме навреме, като слушал какво си приказват птичките по крайпътните клончета, се усмихвал под мустак.
— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.
— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.
— Ами защо се усмихва под мустак?
— Той разбира езика на птиците и навярно чува какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.
— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.
— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.
— Колко взема? — За две-три думи иска жълтица.
Работникът с трите жълтици в джоба си помислил:
„Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва“.
Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца.
Тогава старецът си отворил устата и продумал:
— Мътна вода да не газиш! — и пак млъкнал.
Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга и си мислел:
„Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?“
И пак бръкнал в джоба си.
Старецът поел втората жълтица и проговорил:
— Видиш ли някъде, че се вият орли, иди да разбереш какво има!
И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл:
„Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се вият, но никога не съм се отбивал от пътя да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея“.
За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.
— Преди да сториш нещо, брой до двадесет и пет.
Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник — надолу към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази. Седнал на брега, измъкнал от торбата хляб да похапне.
— Сетне — рекъл си той — ще диря мост или брод.
По едно време по пътя затрополил конник. Пристигнал един търговец на бял кон.
— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?
— Не смея да газя мътна вода.
„Ей, че дивак!“ — помислил си търговецът и смушкал коня си.
Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега, мокър вир-вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край брега, намерил мост, преминал отвъд и препуснал към село. Като минал край една зашумена долчинка, видял, че над нея се вият три големи орела.
— Чакай да видя какво има в тая долчинка — рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулено място заварил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били раз бойници. През нощта те обрали някого, дошли в долчинката да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, из мъкнали пищовите и се изпотрепали.
Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да при стъпи вътре, рекъл си:
„Я да надзърна да видя какво прави моята жена.“
Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си:
„Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!“
Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет“.
— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.
Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:
— Мале, утре тръгвам да диря тате по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откакто е излязъл?
— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.
— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца:
— Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!
Хитър Петър и змеят
Българска народна приказка
Едно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом някъде почнел бой, великаните първи се вестявали невидими, бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шета и тръгнал да дири юнаци.
Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:
— Хей, човече, ти юнак ли си?
— Юнак съм — отвърна, Хитър Петър.
— Какво можеш да правиш?
Аз ли! Когато стисна камък — вода пуща. — Не вярвам — казал змеят.
— Можем да опитаме. Първо и вземи един камък и го стисни.
Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но вода не потекла.
— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене. И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.
Змеят се смаял.
— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!
— Бива! — отговорил Хитър Петър и станали побратими!
Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.
— Яж, побратиме! — поканил го змеят.
— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.
Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.
— Бери сега и дръж здраво!
Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Пре1върпип черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.
— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.
— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушие!“ Но избяга проклетникът.
Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.
— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?
— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.
Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почна! да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни и петстотин зайци Седнали да ядат. Змеят лапа по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогвал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Приближили се да спят в змейската пещера. Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:
— Кой е този?
— Мой побратим.
— Какъв е той?
— По юнак е от мене.
— Защо не го утрепеш?
— Как да го утрепя? — попитал змеят.
— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!
Хитър Петър, нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейски. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук сто кила тежък и почнал да налага чувала. Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:
— Утрепах го! — И легнал да спи.
На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се бил скрил, и викнал:
— Добро утро, побратиме!
Змеят опулил очи:
— Бе ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука?
Хитър Петър се засмял:
— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм кален.
— Че как си кален?
— С вряла вода.
— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нани сме побратими.
— Защо да не те каля — ще те каля. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.
Змеят тоз час повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива врялата вода. Змеят вътре запищял:
— Олеле, побратиме, изгорях!
— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.
Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:
— Нека стои до вечерта вътре, за да стане по-як от желязо! Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.
Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил.
Така загинал последният змей.