Асен Разцветников
Добрите стопани
Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели във къщурка, ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий — къщичката ще ги скрий, зимна буря ли завей — в къщи ален огън грей.
Имали си те козица, с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара, щом тревицата покара.
Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:
— Ставай, пиле, стига нанка!
Но невястата кротува и се прави, че не чува.
— Ставай мари, Мързелано!
— Луд ли си бре — толкоз рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После с въже във ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка — с почнатата от неделя чужда прежда и къделя.
Тъй минавали се дните, тъй живели те честити.
Но — случило се веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.
— Бре, къде ли е ваджишка! — рекла булката с въздишка. — Потърси я, Мързелане!
— Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка.
— Ще й видиш веч рогата на полянката в гората.
— Я недей ми дига врява! — кипнал Мързелан тогава. — Щом ти трябва — прав ти път! Хе полето, хе лесът!
— Брава, тъй, ами че как! Аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз, легнали си те завчас и сънували насън, че се гонят с меден звън две стада кози навън.
А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и завчас си я изял.
Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.
— Ех — въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, — като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка, криво-ляво щем прекара на света и без попара!
И занизали се дните, вечерите и нощите. И семейството лениво заживяло пак щастливо.
Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочукал класовете, с меч пронизал листовцете — и на къщицата крива счупил керемидка сива.
— Слушай, мъжо Мързелане, няма то така да стане — рекла грижната съпруга, — трябва да поставиш друга! На — отново падна капка на съдраната ти шапка!
— Не — съпругът й отвръща, — грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи завчас!
— Бооже — рекла Мързеланка, — станала съм вече сянка! Делник-празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък — а сега за Мързелана и зидарка пък да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян, злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка — пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледнали се криво, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, нито въже, нито хурка, ни пък нисичка къщурка.
Край
Хитрана
Нейде зад полето, нейде зад Балкана някога живяла рунтава Лисана. С хитрост и лукавство тя била позната — друга като нея нямало в гората. Кой какво намисли, кой какво захване, нея все ще пита, нея все ще кани.
Ала като всяка умница избрана имала си слабост нашата Лисана: че била от малка лакомница върла, че било без дъно пустото й гърло.
* * *
Тръгнала веднъжка нашата Лисана — да се поразходи, нещичко да хване. Душила, вървяла, дебнала на пръсти — хванала край село пет кокошки тлъсти.
Още неогризла кокалците сладки, ето срещу нея идат стадо патки.
— Слава тебе, боже — викнала Лисана, — инак щях без малко гладна да остана!
Как ги изпояла, те и не видели… Седнала да чисти зъбите си бели. Но невзела още върбовите клечки, ето къмто нея идат сто юрдечки.
— Кат съм се наяла, не съм заговяла! — казала си Лиса и ги връхлетяла.
Станало край пътя само перушина. Смаяли се всички трънки и глогини.
Най-подире сита, сънна и ленива тръгнала Лисана веч да си отива.
* * *
Ала щом възлязла горе на баира, спряла се и взела жадно да се взира.
— На узряло грозде май ми замириса! — казала си тихо лакомата Лиса и съзряла с радост, че току под нея, с бял зид оградено, лозе зеленее.
Трепнала Лисана, хукнала в превара — но не щеш ли, много бил висок дувара. Скачала тя, драла камъни и плочи — не могла отнийде вътре да прескочи. Тъкмо рекла: „Няма грозде да се хрупка!“ — и току съзряла във стената дупка. Но докрай не стига всякога късмета: тясна пък излязла дупката проклета.
— Става, щото става — рекла Лиса злобно, — ала аз оттука грозде ще си зобна! — Па събрала вежди, клепките присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в тревата, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи.
Отъняла много, станала на клечка — де сега да видим кой ще й се пречка! Вмъкнала се вътре нашата Хитрана, спряла в миг, па рекла с весела закана:
— Ха разтваряй гърло, Лисо ле, Лисано, дръж се да те видя, лозе ле небрано!
Гъмза и тамянка, резекии късни — яла Лиса, яла, щяла да се пръсне. Най-подире сита, весела, щастлива тръгнала Лисана пак да си отива.
Но случила й се тук беда ужасна: пустата му дупка пак излязла тясна! Слисала се страшно нашата Хитрана:
— Господи, самичка влязох във капана!
Па събрала вежди, клепки тя присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в лозите, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи. Станала отново като клечка тънка — бързо се провряла и излязла вънка.
Хукнала тогава, стигнала в гората, па като поспряла, рекла шепнешката:
— Ой те тебе, лозе, с чудно сладко грозде, гладна в тебе влязох — гладна си излязох!
Край
На сватба
Заправила се сватба в село. Мало и голямо отишло. Рекъл и Глупчо да иде. Обул си новите потури, препасал ален пояс и кривнал калпак над ухо. Огледал се на джама, поухилил се и доволен тръгнал.
Като стигнал до портата, гледа — дворът пълен. Моми, момци, булки, баби, дечица. Играят, та се късат.
— Брей, че много свят! — рекъл си Глупчо. — И всички момци все с нови потури, алени пояси и кривнати калпаци. Я да си извадя крайчеца на пошчето над пояса, че току-виж загубил съм се. Как ще се позная после между толкова хора?
Измъкнал той крайчеца на шареното си пошче на пояса и влязъл.
Играл, ихкал, гледа по едно време — срещу него момък, а от пояса му се подава шарено пошче. Попипал се Глупчо: на неговия пояс няма пошче.
— Майчице, загубих се! — пошепнал си той, па отишъл при момъка и го попитал:
— А бе, байо, това пошче да не е било загубено, че да си го намерил?
— Не съм го намерил. Мое си е.
— Ама ти ли го запъхна на пояса си?
— Аз ами, че да не си ти.
— Хубава работа! Щом като е тъй, ти си тогава аз. Ами аз кой съм?
— Кой си ти ли? — учудил се момъкът. — Тебе, байно, май множко са те калесали. Хортуваш като пиян. Какво искаш?
— Казвам, че ти си Глупчо, ами аз тогава кой съм?
Момъкът го шляпнал по бузата.
— Олелее, тичайте бре, хора, пребиха ме! — развикал се Глупчо.
Дотърчали сватбарите, разтървали ги. Струпали се край Глупча и взели да го разпитват:
— Какво има бе, какво е станало?
— Щеше да ме пребие.
— Кой?
— Аз — отговорил Глупчо.
— Ти да не се подиграваш с хората, че ей сегичка ще ти наместим кокалите, ако са се нещо поразглобили! — рекли сватбарите. — Кой си ти, дето си дошъл да ни размиряваш сватбата?
— Колкото знаете вие, толкова и аз. Нали и аз туй питам.
Сватбарите кипнали, па го натупали и изхвърлили из портата. Глупчо си отърсил дънцето на потурите, седнал до плета, поплакал, па си рекъл:
— Лоши сватбари, брей! Другиго биха и толкова ме боли, ами ако бяха били мене? Как щях да изтрая, хич не знам!
Край
От нищо нещо
В стаята кандилото светеше в тъмнилото.
Но не щеш ли, мишката скокна изпод книжката, па си лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Ядоса се котката, промъкна се кротката, па изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Кой знай как се случи то, че научи кучето, та ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Щом се дигна глъчката и довтаса пръчката, та удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
— Ще ти стане множко то! — налюти се ножчето, та насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
— Стигвам те и в пламъка! — скокна гневен камъка, та изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Чу не чу за свадата, запени се вадата, та отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Скръцна зъби земята, разигра се, размята, та погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
— Брей, че племе проклето — гневно гръмна небето, та потопи земята, що погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.
Край
Умна глава
Отишъл Глупчо на пазар. Видял там много неща. Видял и един селянин от тяхното село. Селянинът продавал хубаво петленце. Много се харесало петлето на Глупча. Но нямал пари да го купи.
И когато селянинът се заприказвал, Глупчо бързешком дигнал петлето и го мушнал в пазвата си.
Обърнал се след малко селянинът, завайкал се, затършувал. Няма петел, няма дявол.
По едно време петлето шавнало в Глупчовата пазва: „Кукуригу-у-у!“ Хората си гледали работата и никой не обърнал внимание. Но Глупчо се уплашил, рекъл да види дали не са чули.
— Вие чухте ли някое петле да кукурига? — попитал той гузно хората, които били край него.
— Не сме.
— И аз не съм чувал — успокоил се Глупчо. Ала селянинът видял пазвата му и се досетил:
— Чакай, ще те изцеря аз тебе довечера!
Тръгнали надвечер да си отиват. Селянинът настигнал Глупча, заприказвал го, сдружили се. Вървели, вървели — уморили се. Взело да се стъмнява.
— Дали можем стигна преди изгрев в селото? — попитал селянинът.
— Май че не ще бъде. Далеко е.
— Ами знаеш ли какво? — подел пак селянинът. — Хайде да се носим. Аз ще те нося, доде пропеят петлите. А след това ти мене. Искаш ли?
— Искам.
Яхнал Глупчо селянина и си мислел: „Ех, че го излъгах! Доде пропеят петлите, ще стигнем комай в селото.“ Ала щом изминали стотина крачки, селянинът се престорил на петел и изкукуригал.
„Кукуригууу!“ — отвърнало петлето из Глупчовата пазва.
— Хайде слизай, петлите пропяха!
— А бе що щат петли тука сред нивята? — отговорил уплашено Глупчо.
— Трябва да е моето петленце, дето се загуби днес на пазара. По гласа го познавам. Сигурно се е покачило на някоя круша край пътя и пее.
— Ами! — настоял Глупчо. — Аз не съм чул нищо. Тебе ти се е причуло.
— Може.
Като повървели още малко, селянинът пак изкукуригал. Петлето му отговорило.
— Яаа! Каква е тая птица, дето пее в пазвата ти бе?
— Каква птица? — разтреперал се Глупчо. Нищо няма в пазвата ми. Ами май петлите пропяха.
— А бе що щат петли тука сред нивята! — престорил се на учуден селянинът.
— Сигурно е твоето петленце, дето се загуби днес на пазара. Покачило се е на някоя круша и пее.
— Може. Слизай тогава, та да те яхна аз!
Яхнал го селянинът. Тръгнал Глупчо. Колкото бърза, по̀ бърза. Започнал най-сетне да тича.
— Браво бе, ти си бил цял кон!
— Аз тъй си вървя винаги — рекъл Глупчо, а си мислел: „Ех, дано стигна, доде не са се разпели петлите в село, че ще ме издаде това проклето пиле!“
Тичал, тичал, тичал — най-сетне стигнали селото. Било още тъмно. Не били пели още първи петли. Селянинът слязъл, навел се уж да си оправя цървулите, па изкукуригал. Ех, че като се разпели петлите! Цялото село екнало:
— Кукуригууу! Пак те преварих, Червенко!
— Кукуригууу! Аха, аз откога съм буден, ама не ми се ставаше. Ти как спа бе, Пернатко? Има ли много кокошинки във вашия курник?
— Кукуригууу! Остави се! Жив ме изядоха. Ще накарам днес кокошките всичко да преровят и изтърсят.
„Кукуригу, кукуригу“ — пеели петлите. А петленцето от Глупчовата пазва бързало да се обажда. Глупчо съвсем се объркал.
— А бе наистина — рекъл селянинът — моето петленце се обажда от твоята пазва. Я се разкопчей да видим!
Бръкнал и извадил петлето.
— Яаа, то било! Ами що ще в пазвата ти?
— Че знам ли аз! Може… може да ни е видяло от крушата. Припнало след нас и както тичах, пазвата ми се разтворила, а то хоп — вътре!
— Гледай ти, тъй трябва да е било! — повярвал му уж селянинът, па си взел петлето и отминал.
Глупчо останал сам. Очите му се налели. Без малко щял да заплаче от умора, от срам и яд; но като размислил малко, утешил се и си рекъл:
— Наистина носих него, носих петлето му чак до село, ама пък на края му теглих такава една лъжа, че свят му се замая, сиромаха: повярва, че петлето само е влязло в пазвата ми. Умна глава нося аз — и туйто.
Край
