Глава първа
В която Лукан настъпва принц Лимон
Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.
Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.
Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.
— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.
Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.
— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?
— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.
Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.
Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.
Изведнъж засвири тръба и владетелят пристигна, следван от свита лимони и лимончета. Принц Лимон беше облечен в жълто от главата до петите. Носеше жълта шапка, на която имаше златно звънче. Лимоните от свитата пък имаха сребърни звънчета, а лимончетата от по-долен разред — пиринчени. Чуваше се такова дрънчене, че хората се стичаха, като мислеха, че пристига цирк.
Лукан и Лукчо бяха в първата редица и хората зад тях ги блъскаха и ръгаха в гърба.
За да си отвори място, бедният старец започна да вика:
— Назад! Назад!
Принц Лимон го чу и кипна.
Той се спря пред Лукан, тропна с кривото си краче и строго му се скара:
— Какво сте се развикали „Назад! Назад!“? Не ви ли харесва, че моите верни поданици се блъскат, за да ме видят?
— Ваше височество — му пошепна главният церемониалмайстор, — този човек ми се вижда опасен смутител на реда. Няма да е зле да го поставим под наблюдение.
Веднага един стражар почна да следи Лукан със специален далекоглед за следене смутителите на реда. Всеки стражар имаше по един такъв далекоглед.
Горкият Лукан позеленя от страх.
— Ваше величество — се опита да каже той, — блъскат ме!
— И добре правят! — изрева принц Лимон. — Така трябва!
Тогава главният церемониалмайстор се обърна към тълпата и каза:
— Любими поданици, негово височество ви благодари за вашата привързаност и за блъскането. Блъскайте се, граждани, блъскайте се по-силно!
— Но те ще се стоварят върху вас! — опита се да каже Лукчо.
Веднага един стражар почна да следи и него с далекогледа си. Тогава Лукчо се измъкна, като се провря между краката на гражданите.
Отначало гражданите не се блъскаха много, за да не се контузят, но главният церемониалмайстор хвърляше към тях такива страшни погледи, че тълпата започна да се вълнува като вряща вода в казан. Блъсканицата се засили толкова, че Лукан стъпна право върху краката на принц Лимон. Негово височество, който имаше мазоли, видя всичките звезди на небесния свод без помощта на придворния астроном. Десет лимончета от долен чин се хвърлиха веднага върху нещастника Лукан и му поставиха белезници.
— Лукчо! Лукчо! — викаше старецът, докато го отвеждаха.
В тая минута Лукчо беше далече, но тълпата около него знаеше вече всичко. Дори, както бива в такива случаи, знаеше и нещо повече.
— Добре че го арестуваха, искаше да намушка с нож негово височество.
— Какво ще ми разправяте, той имаше картечница в малкия си джоб.
— В малкия си джоб ли? Хайде де, това не е възможно!
— Нима не чухте гърмежите?
Всъщност гърмежите бяха от ракетите в чест на принц Лимон, но хората се изплашиха толкова много, че се разбягаха кой накъдето види, понеже се страхуваха от лимончетата.
Лукчо искаше да каже на хората, че в джоба на баща му има само една угарка от евтина тосканска пура, но после реши, че ще е по-добре да мълчи. Бедният Лукчо! Той като че ли започна да недовижда с дясното си око. Оказа се, че там имаше една сълзичка, която искаше да се търкулне на всяка цена.
— Глупачка! — каза й Лукчо, като стисна зъби, за да си даде смелост.
Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.
Накратко казано, Лукан беше осъден на доживотен затвор. Нещо повече, той трябваше да остане в затвора и след смъртта си, защото в затвора на принц Лимон имаше и гробища.
Лукчо отиде да го навести и го прегърна:
— Бедни ми татко! Затвориха те като престъпник заедно с най-лошите разбойници.
— Сине мой, ти нищо не разбираш — каза Лукан нежно. — В затвора днес лежат най-добрите хора.
— А какво лошо са направили?
— Нищо лошо. Затова са в затвора. Принц Лимон не харесва добрите хора.
Лукчо се замисли за миг и му се стори, че е разбрал.
— Тогава чест ли е за един човек да стои в затвора?
— Понякога да. Затворите са за крадците и убийците, но откакто управлява принц Лимон, убийците и крадците са в неговата свита, а в затвора отиват добрите граждани.
— Аз искам да стана добър гражданин — реши Лукчо, — но не искам да попадна в затвора. Ще дойда тук и ще освободя всички ви.
— Не си въобразявай много — усмихна се клетият старец, — няма да бъде толкова лесно.
В този момент дойде Лимона-тъмничар и ги предупреди, че времето за свиждане е изтекло.
— Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.
— Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.
— Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.
— А после какво ще правя?
— Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.
— Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.
Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.
Той прегърна баща си и избяга.
Същият ден Лукчо заведе майка си и братчетата си при чичо Лук. Чичо Лук беше добър човек, малко по-щастлив от другите, понеже работеше — беше портиер. Лукчо нарами вързопчето си и тръгна на път.
Хвана първия път, който му се изпречи. И не сбърка, защото след два часа стигна до едно селце сред полето. Името на селцето не беше написано на първата къща, пък и тя не приличаше на къща, а на колибка, в която едва би се побрало едно малко куче. През прозореца надничаше някакво старче с червеникава брада, което гледаше тъжно и оплакваше нещастната си съдба.
Глава втора
Как Лукчо накара дон Домат да плаче за първи път
— Хей, вие — запита Лукчо, — отде ви хрумна да се заврете тука? Чудя се как ще излезете...
— Лесно — отговори старчето, — трудното е да влезеш. Млади момко, бих ви поканил с удоволствие на чаша бира. Но вътре двамина не можем се побра, а пък, и да си призная, нямам и бира.
— Все ми е едно — каза Лукчо, — не съм жаден. Това ли е вашата къща?
— Да — отговори старчето, което се казваше чичо Тиквичка, — малка е, но когато не духа вятър, върши работа.
Чичо Тиквичка беше завършил тъкмо предния ден своята къщичка. Трябва да знаете, че още от малък чичо Тиквичка беше решил да си направи къща и всяка година купуваше по една тухла.
За нещастие обаче той не знаеше да смята и затова от време на време молеше майстор Гроздан — обущаря, да му преброи тухлите.
— Чакай да видим — казваше майстор Гроздан, като се почесваше с шилото. — Шест по седем четиридесет и две... свалям девет, значи всичко са седемнадесет.
— Ще стигнат ли за една къща?
— Мисля, че няма да стигнат.
— Тогава?
— Какво да ти кажа? Щом не ти стигат за къща, направи си пейка.
— Не ми трябва пейка. Пейки има в парковете, а когато са заети, мога да стоя и прав.
Майстор Гроздан се почеса по главата с шилото, отначало зад дясното ухо, после зад лявото и влезе в обущарницата си.
Чичо Тиквичка реши да работи повече и да яде по-малко. Така всяка година спестяваше пари за три тухли, а понякога и за пет.
Беше заприличал на кибритена клечка, но купчината тухли растеше.
Хората казваха:
— Погледнете Тиквичка, като че ли вади тухлите от корема си. Всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм.
Когато Тиквичка почувствува, че е остарял и не може повече да работи, извика отново майстор Гроздан и му каза:
— Моля ви се, пребройте пак тухлите.
Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше по главата, погледна към купчината тухли и отсече:
— Шест по седем четиридесет и две... сваляме девет... значи всичко са сто и осемнадесет.
— Ще стигнат ли за къща?
— Няма да стигнат.
— Тогава?
— Какво да ти кажа. Направи си кокошарник!
— Но аз нямам кокошки.
— Сложи в него някоя котка. Котките са полезни, понеже ловят мишки.
— Това е вярно, но аз нямам котка, а нямам и мишки.
— Просто не знам какво да ти кажа — изпухтя майстор Гроздан, като се чешеше яростно с шилото, — сто и осемнадесет са сто и осемнадесет, не е ли така?
— Щом го казва човек като вас, който знае да смята, сигурно е така.
Чичо Тиквичка въздъхна, после въздъхна още веднъж. И като видя, че с въздишки тухлите не се увеличават, почна да строи.
„Ще си направя една малка къща — си мислеше Тиквичка, докато работеше. — Не ми трябва дворец, пък и аз съм нисичък. А пък ако тухлите не ми стигнат, ще използувам няколко парчета картон.“
Чичо Тиквичка работеше съвсем бавно от страх да не изразходва бързо тухлите. Поставяше ги внимателно една върху друга, като че бяха от стъкло. А познаваше така добре тухлите си!
— Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.
При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.
„Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно.“
А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.
„Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече“ — си помисли той.
Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.
— Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна.
Така и направи. Седна и въздъхна.
Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.
— Как се чувствувате? — запита го майстор Гроздан, който беше излязъл пред вратата на обущарницата си и наблюдаваше с любопитство.
— Благодаря, добре — отговори учтиво Тиквичка.
— Не ви ли е малко тясна в рамената?
— Не, добре ми е.
Майстор Гроздан се почеса както обикновено по главата и измърмори нещо, но не се разбра какво. Между това отвсякъде се трупаха любопитни да видят къщичката на Тиквичка. Дойдоха и група деца и най-малкото от тях скочи върху покрива на къщичката и започна да подскача и пее:
Чичо Тиквичка си има
една къщичка любима,
краката му в антрето,
ръцете му в мазето,
тялото в столовата,
а в спалнята главата.
— За бога, деца — молеше се чичо Тиквичка, — по-по-лека, ще ми съборите къщата!
За да ги укроти, той извади от джоба си три-четири червени и зелени бонбони, които се намираха там кой знае откога, и ги подаде на децата. Те се хвърлиха с викове и се сборичкаха при подялбата на плячката.
Оттогава, щом му останеха дребни пари, Тиквичка купуваше бонбони и ги поставяше на прозореца за децата, както се оставят трохи за врабчетата. Така той се сприятели с тях.
Понякога ги пускаше да влизат на смени в къщата, а той стоеше навън и внимаваше да не правят пакости.
Докато Тиквичка разправяше всичко това на Лукчо, откъм края на селото се вдигна облак прах и веднага се чу трясък от набързо затворени врати и прозорци. Жената на майстор Гроздан спусна с гръм ролетката.
Хората се заключваха в къщи, като че ли идваше буря. Дори кокошките, котките и кучетата се разбягаха във всички посоки, като търсеха да се скрият някъде.
Лукчо не можа да разбере навреме какво става: облакът прах беше вече прекосил със страшен трясък селото и спря пред къщичката на чичо Тиквичка.
Това беше една каляска, теглена от четири коня, поточно казано, от четири краставици, защото в тази страна, както вече сигурно сте разбрали, всичко живо беше в роднински връзки с някой зеленчук. От каляската изскочи една важна личност, облечена в зелено, с кръгло и червено лице, което изглеждаше, че ще се пръсне всеки миг като зрял домат.
И наистина тази личност беше дон Домат, главен управител и иконом на замъка на графините Череша. Лукчо реши, че той трябва да е много зъл човек, щом всички се разбягват при пристигането му, и за всеки случай се оттегли настрана.
Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка. Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.
Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.
Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.
Чичо Тиквичка затвори очи и се опита да си представи: — Ето Домат го няма вече. Аз и моята къщичка сме като моряк и малка лодка сред Тихия океан. Морето е небесносиньо и спокойно и нежно ни люлее. Ох, как нежно ни люлее, насам-натам... насам-натам...
Какъв ти Тих океан, какъв ти Атлантически океан!
Дон Домат беше хванал върха на покрива и го разтърсваше насам-натам с все сила.
Чичо Тиквичка отвори очи, когато дон Домат изрева така заплашително, че хората залостиха още по-плътно вратите и прозорците си, а който беше завъртял ключа само веднъж, го завъртя втори път.
— Крадец! — крещеше Домат. — Разбойник! Смутител на реда! Ти си построил дворец върху земята, която принадлежи на графините Череша. Ти имаш намерение да прекараш остатъка от живота си в леност, като се смееш зад гърба на две нещастни стари жени, вдовици и кръгли сирачета. Но аз ще ти дам да разбереш!
— Ваше превъзходителство! — молеше се Тиквичка. — Уверявам ви, че самият граф Череша ми разреши да си построя къщичка на това място.
— Граф Череша почина преди тридесет години, мир на костилката му! Земята принадлежи на графините и ти, Тиквичка, ще трябва да си обереш крушите. Това ще ти потвърди и адвокатът. Адвокате! Адвокате!
Господин Грах — адвокатът на селото — вероятно беше стоял през цялото време зад вратата на бюрото си в очакване да го повикат, защото изхвърча навън като грах от шушулката си. Винаги, когато слизаше в селото, Домат викаше адвоката, за да докаже правотата си.
— Тук съм, ваше превъзходителство! На вашите заповеди — изфъфли Грах, като се кланяше.
Но той беше толкова дребен, че никой не забеляза поклона му. От страх да не го помислят за невъзпитан Грах се поклони още веднъж, и то тъй дълбоко, че се преметна.
— Кажете на този човек, че в името на закона той трябва да напусне къщата си веднага. И доведете до знанието на всички, че графините Череша имат намерение да поставят в тоя кучкарник едно зло куче, да плаши децата, които от известно време са станали много нахални.
— Но вижте, аз... — започна да фъфли господин Грах, позеленявайки от страх.
— Какво ще виждам! Вие адвокат ли сте, или какво?
— Ваше превъзходителство, аз съм дипломиран по гражданско, религиозно и наказателно право в университета в Саламанка.
— Това е достатъчно. Щом сте адвокат, правото е на моя страна. Можете да си отидете.
— Да, господине! Да, господине! — и господин Грах изчезна като дим.
— Чу ли какво каза адвокатът? — запита Домат чичо Тиквичка.
— Но адвокатът нищо не каза, нищо.
— Как, ти се осмеляваш да ми възразяваш, нещастнико?
— Ваше превъзходителство, аз не съм промълвил нито дума — измърмори Тиквичка.
— Кой проговори тогава?
Домат хвърли наоколо заплашителен поглед.
— Мошеник! Разбойник! — се чу отново.
— Кой каза това! А, навярно е онзи стар смутител на реда, майстор Гроздан — реши Домат и като се отправи към дюкянчето на обущаря, почука с жезъла си по ролетката и изкрещя:
— Зная, зная, майстор Гроздане, че във вашата обущарница се говорят разни неща против мене и благородните графини Череша. Вие нямате капка уважение към двете нещастни жени вдовици и кръгли сирачета. Но ще дойде и вашият ред и тогава ще видим кой ще се смее.
— Ще дойде и твоят ред, Домате, и тогава ще се пукнеш! — каза отново гласът. И притежателят на гласа — Лукчо — се приближи спокойно с ръце в джобовете до страшния дон Домат, който дори и за миг не помисли, че не друг, а това момченце му бе казало обидните думи.
— Откъде изникна ти? Защо не си на работа?
— Аз не работя — каза Лукчо, — аз съм ученик.
— А какво учиш? Къде са книгите ти?
— Изучавам негодниците, ваше превъзходителство. Тъкмо сега попаднах на един и не искам да изпусна случая да го разуча добре.
— Негодник ли? Тук всички са негодници. Но ако си открил някой нов, покажи ми го.
— Разбира се, ваше превъзходителство — отговори Лукчо, като му намигна дяволито. Той бръкна още по-дълбоко в левия си джоб и извади едно огледалце, с което обичаше да си играе. Застана пред муцуната на Домат и бутна огледалото под носа му.
— Ето го, ваше превъзходителство. Разгледайте го добре!
Домат погледна с любопитство в огледалото. Кой знае какво се надяваше да види! Но, разбира се, той видя само лицето си, огненочервено, с малки и зли очи и уста, напомняща процепа на спестовна касичка.
Най-после разбра, че Лукчо се подиграва с него. Тогава просто побесня. Сграбчи момчето с две ръце за косата и започна да тегли.
— Ох, ох — крещеше Лукчо, без да престава да се смее. — Ваше превъзходителство, вие имате твърде много сила за един негодник. Вие сте силен колкото цяла дружина негодници.
— Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.
А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.
„Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:
— Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.
Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.
Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.
— Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?
И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.
Глава трета
За това, колко е трудно за една стоножка да снабди с обуща децата си
Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.
Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.
Така Лукчо се запозна с много нови лица.
Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:
— Маестро, внимавайте: на цигулката ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с лъка мухата.
Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.
После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.
— Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.
И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.
Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.
— Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.
— Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.
Майстор Гроздан запита:
— Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?
— За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.
— Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.
— Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.
Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.
— На този би трябвало да сменим първите два и освен това тридесетия чифт обуща.
— Тридесетият е още добър — побърза да каже татко Стоножка, — достатъчно е да поправим токовете.
— А на този трябва да подменим последните десет чифта от дясната редица.
— Колко пъти съм му казвал да не си влачи краката. Тези деца не ходят като хората. Те само знаят да скачат, да играят, да пълзят. И ето последствията: всички десни обувки се развалят преди левите.
Майстор Гроздан въздишаше:
— За децата е все едно дали имат сто крака, или само два. Те могат да скъсат сто чифта обуща само с един крак.
Най-после семейството Стоножки си тръгна: Стоножко и Стокрачко се измъкнаха бързо и плавно като на колелца. Татко Стоножка вървеше по-бавно, понеже понакуцваше. Но не много: куцаше само със седемнадесет крака.
Глава четвърта
В която Лукчо обсажда кучето Баф и го принуждава да се предаде от жажда
Какво стана в това време с къщичката на чичо Тиквичка? Стана следното. Една сутрин дон Домат се появи отново със своята каляска, теглена от четири краставици, но тоя път го придружаваха дванадесет стражари. Без да се церемонят много, те изхвърлиха чичо Тиквичка и настаниха в къщичката му едно много зло куче на име Баф.
— Така! — изкрещя Домат, като гледаше заплашително наоколо. — Сега децата от селото, а заедно с тях и онзи хлапак, който живее при майстор Гроздан, ще се научат да ме уважават.
— Добре, добре! — изръмжа Баф.
— А оня изкуфял старец Тиквичка ще разбере какво значи да не се подчинява на моите заповеди. Ако иска къща, за него има място в затвора. В затвора има място за всички.
— Добре, добре! — изръмжа отново Баф.
От прага на обущарницата майстор Гроздан и Лукчо наблюдаваха безпомощни цялата сцена.
Натъжен, чичо Тиквичка седна на един камък и започна да си глади брадата. При всяко поглаждане отскубваше по един косъм. Затова реши да не глади брадата си, за да не я оскубе съвсем. Седеше натъжен и отчаян на камъка и въздишаше; сигурно сте вече разбрали че Тиквичка имаше голям запас от въздишки.
Домат се качи в каляската. Баф застана мирно и взе за почест с опашката.
— А ти пази добре! — му заповяда дон Домат. След това шибна четирите краставици и каляската потегли.
Беше топъл и хубав летен ден. Баф се поразходи нагоре-надолу пред къщата, като размахваше опашка, за да си придаде важност. След това започна да се поти и си помисли, че не би било зле да изпие чаша бира. Огледа се наоколо, за да види дали няма някое момче, което да му купи бира от кръчмата. Но наоколо нямаше никой. Само Лукчо стоеше на прага на майстор Гроздановата обущарница и усукваше канап. Баф, кой знае как, подуши съмнителната му миризма и затова реши да не му се обажда. Но Лукчо беше забелязал, че кучето се измъчва от горещината.
„Струва ми се, че нещо ще се случи“ — помисли Лукчо.
Случи се това, че стана още по-горещо. Горкият Баф беше много жаден.
— Какво ли съм ял тази сутрин? Да не би да са ми сложили много сол в супата? Като че огън ми гори в гърлото, а пък езикът ми тежи, сякаш е от цимент.
Лукчо надникна през вратата.
— Ей! — едва-едва изскимтя Баф.
— Мене ли викате?
— Да, на вас говоря, младежо! Бихте ли ми донесли чаша лимонада?
— С удоволствие, господин Баф, но тъкмо сега моят майстор ми каза да сложа подметки на тези обуща и затова не мога.
И той веднага влезе в работилницата.
— Колко е невъзпитан! — измърмори кучето, като проклинаше синджира, който не му позволяваше да прескочи до кръчмата.
След известно време Лукчо се показа отново.
— Господине — изръмжа Баф, — бихте ли ми донесли чаша вода?
— С удоволствие — отговори веднага Лукчо, — но тъкмо сега моят майстор ми заповяда да поставя токове на обущата на свещеника.
На Лукчо му беше неприятно да гледа как нещастното куче се измъчва от жажда, но той не харесваше занаята на Баф, а освен това искаше да даде един добър урок и на Домат.
Към три часа следобед слънцето припичаше толкова силно, че даже и камъните се потяха. Баф едва издържаше. Тогава Лукчо наля вода в една бутилка и сипа в нея едно бяло прахче, което жената на майстор Гроздан взимаше вечер за сън. Бедната жена беше толкова нервна, че не можеше да заспи без този прах.
Лукчо запуши гърлото на бутилката с палеца си и я доближи до устата си, като се престори, че пие.
— Ах! — възкликна след това, като се потупваше по гърдите. — Колко е студена!
Баф преглътна един литър слюнка и за миг му се стори, че му е по-добре.
— Господин Лукчо — обади се той, — хубава ли е тази вода?
— И още как!
— А няма ли микроби?
— Какво казвате! Това е съвсем чиста вода, дестилирана от един професор от университета в село Барберино.
И Лукчо поднесе отново бутилката към устата си, като се престори, че пие.
— Господин Лукчо — се обади Баф, — защо бутилката остава винаги пълна?
— Трябва да знаете — отговори Лукчо, — че това е подарък от горкия ми дядо. Колкото и да пиеш, тя си остава винаги пълна.
— Бихте ли ми дали една глътка? Една кафена лъжичка ми е предостатъчна.
— Само една глътка? Ще ви дам половина дузина бутилки! — отвърна Лукчо. Можете да си представите колко му беше признателен Баф: благодареше му, ближеше му коленете, като размахваше опашка така, както никога не бе правил пред господарките си графини Череша.
Лукчо му подаде бутилката. Кучето я налапа, изпи водата с праха на един дъх и се канеше да запита:
— Нима вече свърши? А нали казахте, че оставала винаги пълна?
Но не можа да го каже, защото заспа веднага.
Лукчо го отвърза от синджира, метна го на гърба си и се запъти към замъка. Обърна се още веднъж назад, за да види как чичо Тиквичка влиза отново в къщата си: в рамката на прозореца лицето на старчето с неговата проскубана червеникава брада изглеждаше като портрета на самото щастие.
„Бедни Баф — мислеше Лукчо, като отиваше към замъка. — Трябваше да ти изиграя този номер. Кой знае дали ще ми благодариш за водата, когато се събудиш“.
Вратата на парка беше отворена; Лукчо остави кучето на тревата, помилва го нежно и каза: — Поздрави от мен дон Домат!
Баф отговори с радостен лай. Той сънуваше, че плува в едно планинско езеро, в езеро със студена и сладка вода и като плуваше, пиеше до насита и ставаше самият той вода, с опашка от вода, с уши и крака, леки като струите на водоскок.
— Сънувай в мир — каза Лукчо и се върна в селото.
Глава пета
Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци
Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.
— Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.
— Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:
— Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.
Майстор Гроздан също клатеше глава:
— Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.
Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:
— И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.
— Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.
— Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.
— Да скрием къщата ли?
— Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.
Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.
— На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.
— Да, ще се побере — отговори Лукчо.
— А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.
— Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.
— Ами ако Домат узнае?
Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.
Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:
— Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.
— В зимника е влажно и къщата ми ще се развали — възрази плахо чичо Тиквичка. — Защо да не я скрием в гората?
— А кой ще я пази? — запита Лукчо.
— Аз познавам един човек — рече маестро Круша, — който живее в гората. Казва се чичо Боровинка. Бихме могли да му поверим къщата, а после ще решим какво да правим.
Съгласиха се да опитат. Натовариха набързо къщичката върху каручката на вехтошаря. Чичо Тиквичка въздъхна, прости се с нея и отиде да си почине след толкова вълнения в дома на кака Тиква, която му беше племенница.
Лукчо, Бобчо и маестрото се отправиха към гората, като тикаха каручката. Това не бе трудно: къщичката не беше по-тежка от клетка за врабчета.
Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.
Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.
— Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“
Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:
— Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.
Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.
Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.
„Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“
Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:
„Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“
След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.
Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.
— Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.
— Ние сме, крадците — отговори един груб глас.
— Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.
Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.
— Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.
— Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.
— И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.
Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.
Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други двама крадци. Той ги пусна да влязат. Но един по един, разбира се, за да не продънят къщата. Те не бяха брадясали, но единият от тях нямаше копчета на дрехите си. Чичо Боровинка му подари иглата и конеца си и му напомни да гледа винаги по земята, когато ходи.
— Защото — обясни той — по земята могат да се намерят много копчета.
И тези крадци си отидоха.
И така всяка нощ крадците будеха чичо Боровинка, звъняха, посещаваха го и си отиваха без плячка, но доволни, че са се запознали с един толкова добър и любезен човек.
Както виждате, къщата на чичо Тиквичка попадна в добри ръце. Ние ще я оставим и ще отидем да видим какво става другаде.
Глава шеста
Барон Портокал има неприятности с корема си,
а дук Мандарина заплашва, че ще се хвърли от бюфета
Време е да надникнем в замъка на графините Череша, които, както сте разбрали, бяха господарки на цялото село, на къщите, на земята, на църквата и на камбанарията й.
В деня, когато Лукчо пренесе къщата на чичо Тиквичка в гората, в замъка беше настанала голяма бъркотия, понеже бяха пристигнали роднини.
По-точно казано, бяха пристигнали двамина: барон Портокал и дук Мандарина. Барон Портокал беше братовчед на покойния съпруг на Череша първа. Дук Мандарина пък беше братовчед на покойния съпруг на Череша втора. Ба
Учебен календар
График за учебната 2011/2012 г.
10.09.2011 14:48—————
Учебен календар
29.10.2009 15:20—————
—————