Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

Нешко Татарчето. Зъбите му лъщят като седефена броеница, усмивката му се пука като цветна пъпка на устните. Сиротно малко момче. То не знае какво е бащина грижа или топла майчина ръка. Преди шест години пъдарят го намери край плета на селското гробище, повито в една скъсана пеленка, врещи като яренце. Взе го на ръце и го отнесе на баба Тиша, дето мете църквата. Старата самотна женурка, която нямаше близка душа, ходеше между кръстовете в черковния двор, приказваше с мъртвите с кандилата, а животът и полека догаряше като восъчна, свещ. Тя взе на ръце новороденото и се обърка. Милост задави сърцето й, сълзи напълниха очите й. Прибра си го в къщи, почна да му дава краве мляко с една дървена ощърбена лъжица и си го отгледа. Кръстиха го Найденчо, но децата му викаха Нешко Татарчето, защото беше черно момче. Додето стана на пет години, Нешко пълзеше и тичаше по църковния двор. Играеше с врабчетата, които кацаха по зелените надгробни камъни и спеше в затоплената трева, а над него свиреха щурци и трептяха пеперуди.

Като зърна от скъсана броеница се ронеха и падаха годините на баба Тиша, очите й ката ден сълзяха и изтичаха, а ръката, върху която спеше Нешко нощем, закоравя и се втвърди. Но тая десница за малкото момче беше като пухена възглавничка.

Една сутрин старата църковна прислужница събуди рано Нешка и му рече:

— Иди, бабиното момче, в гората да събереш един наръч сухи дръвца, че да сваря едно гърне копривена чорба. Да видиш каква хубава коприва е порасла-край църковния двор!

Нешко излезе навън и се завтече като яре през поляната към гората. Събра цял куп клони, нарами ги и тръгна към село. На връщане набра и една китка узрели ягоди за баба Тиша. Както вървеше, по едно време дочу конски тропот. Обърна се и видя, че след него иде каруца. Юздите държеше едно гологлаво момче. Когато каруцата наближи, Нешко позна момчето. То беше Трайчо, на Делча каруцаря момчето. Връщаше от града празна каруца.

— Може ли да сложа отзад дървата, че ми тежат? — попита Нешко.

— Може! — отвърна Трайчо, без да спре.

Татарчето се завтече, настигна каруцата и намести дървата, след туй седна отзад, като опря гръб на дъното. Но щом се намести, Трайчо замахна силно с камшика, удари конете, те се втурнаха, Нешко се люшна, изхлузи се и падна на земята. Удари си челото. Ягодите и дървата отхвръкнаха настрани. Трайчо препусна конете и дигна облак прах.

Нешко дълго стиска удареното си чело, сетне преглътна сълзите си и нарами пак вързопа. Като мина железопътната линия, той спря до стрелките на гарата да си почине. Тъкмо в туй време забуча утринният влак и най-подирният вагон спря пред Нешка.

— Хей, момченце, дай тук ягодите! Колко пари искаш? — извика някой от вагона.

Нешко се обърна и тръгна към прозореца. Подаде ягодите. Една женска ръка пое китката и му пусна един лев в детската шепа.

Малкото сираче, което за първи път видя пара в ръката си, бърже забрави падането от каруцата, грабна дървата и се затече към къщи. Като стигна в църковния двор, дървата подаде на баба Тиша, а лева потули под една керемида зад високия каменен паметник на падналите опълченци.

На другия ден Татарчето отиде пак за ягоди и се върна с още един лев. Всеки ден то причакваше влака с китка червени сочни ягоди, а когато ягодите на пладнището презряха, Нешко тръгна по стърнищата да събира меки круши и ги продаваше с паничка на пътниците — по два лева паничката. Под керемидата изкопа трапчинка и почна да я пълни с левове.

Лятото се търколи. Къпините почерняха. Всичките круши опадаха. Почна да гори шумата. Един ден неочаквано пламна долната махала. Някой беше изтървал огън в една напръхнала купа и пожарът избухна. До вечерта седем къщи се превърнаха на пепел. Изгоря и къщата на Делча каруцарина. Оцеля само сайвантът, дето прибираше конете. Делчо не знаеше къде да се дене от мъка. Въртя се два-три дена, сетне продаде конете и каруцата, отгради под сайванта една стаичка, настани Трайча и жена си там и замина да търси работа в града.

Понесоха се на облаци гарвани над нивите. Облаци забулиха небето. Заваляха есенните дъждове. Опустяха разкаляните селски пътища. Веднъж баба Тиша изправи стълбата и накара Нешка да се покачи на покрива и смени счупената керемида, която пропущаше дъждовната вода на тавана. Нешко свърши работата и се изправи до комина. Загледа се към гората, над която валеше проливен дъжд. Ето че по разкаляния път се зададе едно момче, натоварено с вързоп дърва. То газеше босо, със запретнати крачоли и краката му бяха посинели от студ. Когато наближи до църковната ограда, Нешко го позна: Трайчо.

— Горкият Трайчо! — проговори Татарчето и замислено се загледа подире му: шляпа, шляпа! Сетне слезе доле. Отиде зад паметника, изгреба всичките левове, които беше събрал през лятото, напълни джоба си и се затече към Пъшовия дюкян. Попита Пъшо колко струват едни гумени цървулки. Пъшо отвърна колко. Нешко му наброи цяла купчина левове, взе цървулите и се върна в Къщи.

Разказа на баба Тиша всичко и най-накрая рече:

— Иди сега, бабо, занеси цървулите и ги дай на Трайча, те са за него. Той е голямо момче, ходи на училище, ходи и в гората за дърва. Ще му премръзнат краката, ако гази бос в студената кал.

— А за тебе, моето момче? — попита баба Тиша.

— Аз съм лесен. Цяла зима ще стоя в къщи. А догодина, додето тръгна на училище, ще спечеля пари колкото за цървули, а и на тебе ще купя едни очила.

Баба Тиша се просълзи, прегърна милостивото сираче и го целуна по челото.

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Далеч в океана на остров Мадагаскар живее едно малко птиче, колибри. Малки читатели, вие навярно не знаете нищо за най-дребните птички, които се въдят а топлите южни страни. Те се наричат колибри. Всяка птичка е голяма колкото една муха. Затова учените наричат колибрито „птица-муха“. Чудна премяна е дала природата на туй птиче. Има колибрита червени като череши, има жълти като кехлибар и зелени като шумата на дърветата. Когато колибрито кацане на някое клонче, прилича на разцъфнало цвете. Слънчевата светлина играе по перушината му и то блещука като скъпоценно камъче. Колибрито е мъничко, но то се смята за много голямо, като всяко дребно нещо на света. Мадагаскарчето си беше свило гнезденце някъде в шумата на едно тънко дърво край пътеката, която води към гората на слоновете. Гнездото беше голямо колкото напръстник, а яйцата, които птичето снесе, приличаха на ябълкови семки. Легна отгоре им колибрито и си измъти три птичета. Те бяха толкова мънички, че когато майка, им хванеше някоя мушичка, едвам я поглъщаха.

Веднъж старата птичка се дигна рано и каза на дечицата си:

— Деца, стойте мирно в гнездото и не шавайте. Аз ще се върна подир час.

— Къде отиваш? — попитаха пиленцата.

— Отивам в село Чики-Тава. Там има бананови градини. Ще ви донеса на обед бананова кашица. Бъдете ми само послушни, сгушете се и поспете малко, докато се върна.

Щом майката замина, пиленцата си завряха главичките в топлия мъх на гнездото и задрямаха. Тъкмо в туй време от гората излезе един слон. Той пристъпваше бавно, махаше хобота си и цялата земя трепереше под краката му. Отиваше надоле към реката. Когато стигна до дръвчето на колибритата, той се спря и почна да си чеше хобота. Дръвчето се залюля и една росна капка капна в гняздото. Колибритата трепнаха и се събудиха.

— Наводнение! — нададоха писък намокрените душички.

Подадоха главичките си навън и изтръпнаха от страх, като видяха слона. А слонът си чешеше дългия хобот и силно огъваше надолу дръвчето.

— Стой, дядо! Какво правиш! Ще ни изтърсиш от гнездото! — писнаха в хор трите пиленца.

— Кой бръмчи там горе? — попита слонът и дигна хобот към гнездото.

Като видя малките намокрени птиченца, той се засмя и пръхна. От силното духане едното колибри изхвърча навън, тупна на земята и рече:

— Хопла!

Слонът отмина. Подир малко се върна старата птичка. Тя грабна рожбата ей от земята, дигна я в гнездото и попита:

— Какво се е случило?

— Ах, майчице, ти не знаеш какво страшно нещо мина оттук! — забръмчаха пиленцата.

— Голямо ли беше?

— Много голямо, с две опашки: една отпред и една отзад.

— Колко беше голямо, като мене ли?

— Много по-голямо!

Тогава птичката се накокошини и почна да се надува:

— Кажете, деца, толкова ли беше?

— Още по-голямо!

— Какво, още по-голямо ли? Ох, смешни, глупави пиленца! — Тогава трябва да е било ей такова! — И тя се наду още повече.

— Не, майко, още, още по-голямо!

— Ох, деца, вие ще ме накарате да се пукна от смях. Има ли нещо по-голямо от мене? Гледайте сега, като разперя криле, цялото гнездо покривам. Когато мине втори път, искам да ми го покажете.

— Защо, майко?

— Ще го клъвна!

Птиченцата започнаха да се смеят, но за да не оскърбят майка си, закриха човки с крилцата си.

Клан-Клан слезе от планината. В една дълбока пещера великанът беше спал цели петстотин години и когато се пробуди, усети, че е гладен като вълк. Нарами ръждивото си копие, високо колкото една топола, препаса меча си, който беше толкова тежък, че трима души мъже не можеха заедно да то дигнат, потърка с длан сънените си очи и тръгна. На големия му пръст светна един златен пръстен, голям колкото обръч на малко буре. Като слезе от планината, Клан-Клан се спря под един стар тристагодишен дъб, измъкна меча си и замахна да го опита — може ли да сече тъй, както някога е сякъл. Удари стария дънер. Вековното дърво рухна след първия удар. В клоните на дъба бяха свили гнезда двеста рошави врабчета. Когато дъбът падна, те се пръснаха с писък и проклятие. Едно врабче със счупено краче подхвръкна от клонче на клонче, от камък на камък и замина към село Мъхов дол, В село Мъхов дол живееше едно юначно момче на име Ижо-Мижо. То беше невръстно, а носеше мустаци две педи дълги. До седмата си година Ижо-Мижо нямаше още мустаци, но когато постъпи в първи клас и научи буквите, учителката рече: „Деца, скоро на сцената ще представим пиесата «Чудният мустакан», кому да залепим тия дълги мустаци?“ „На мене!“. — отвърна Ижо-Мижо. Залепиха му мустаците. Вечерта след представлението Ижо-Мижо не ги отлепи и не изми лицето си, а се мушна под юргана и заспа с тях. И не щеш ли — през нощта мустаците му пуснаха корени. На сутринта нашият герой се огледа на огледалото и като видя, че залепените мустаци са се превърнали в истински, махна с ръка: кой ще ходи сега на бръснар, дълга и широка работа!

Врабчето от съборения дъб знаеше за Ижо-Мижовите мустаци. То летеше с всички сили към Мъхов дол. В човката си носеше една тъжба, в която пишеше: „Бате Ижо, ела по-скоро в нашата околия. Там е слязъл великанът Клан-Клан. Беззащитните врабчета те молят да отскубнеш един косъм от мустаците си и да обесиш злодея Клан-Клан на първия телеграфен стълб.“

Нека сега да оставим врабчето със счупеното крило да подскача към Мъхов дол и да се върнем отново при великана Клан-Клан. Какво направи той, след като отсече дъба? Ето какво. Най-напред съзря един овчар със сто седемдесет и пет овце.

— Тъкмо ще ми стигнат за закуска — си рече гладният великан и почна да лапа. Изяде овцете, овните, агнетата и най-сетне глътна овчаря. Към обед Клан-Клан слезе в село Стражица, Горнооряховска околия. Почна да яде наред, Най-напред изяде кмета, сетне глътна бирника, схруска учителките, помете децата в училището и си засоли с попа. Като свърши с хората, почна да яде къщи, дървета, градини, магарета, самари и др. Напълни си хубаво търбуха Клан-Клан, слезе към реката, наведе се, изпи всичката вода, тъй че рибите останаха на сухо и почнаха да хортуват: „Ако имахме криле като птиците, щяхме да литнем към Черно море, където има много вода, ама нали сме без криле — спукана ни е работата!“

— Спукана му е работата! — викна Ижо-Мижо, като прочете тъжбата на врабчето. — На великана Клан-Клан. Къде е той?

— Спусна се към Стражица.

Яхна нашият юначен Ижо-Мижо едно куцо магаре и се понесе като вихър към Стражица. Завари великана легнал в една ливада, спи и пъшка.

— Къде има наблизо телеграфен стълб? — провикна се Ижо-Мижо.

— Защо ти е телеграфен стълб? — надигна се великанът.

— Да те обеся, разбойнико.!

— Тъй ли? — скочи Клан-Клан и измъкна стария си меч. Замахна и разсече Ижа-Мижа на две. Но не щеш ли, от двете Ижо-Мижови половини се получиха две нови мустакати момчета.

— Къде има телеграфни стълбове? — викнаха те в хор.

Великанът съсече и тях. Но от половините им се получиха четири нови мустакати юнаци. И колкото повече Клан-Клан ги сечеше, толкова повече се умножаваха. Ливадите почерняха от мустакати момчета. Те се втурнаха като чер вятър върху чудовището, почнаха да се катерят по краката му, по джобовете му, нагоре по раменете му. Едно смело момче дори влезе в ухото му и викна:

— Предай се!

Клан-Клан се предаде, защото видя, че няма какво да прави. Ижовците отскубнаха по един косъм от мустаците си, усукаха въже и го обесиха на един голям стълб. След това го смъкнаха, претърсиха джобовете му и намериха цяла кесия стари пари. Снеха от ръката му златния пръстен, натовариха меча и копието му на една биволска кола и заминаха за София. Предадоха старите монети, драгоценния пръстен, меча и копието на Народния музей. С получените пари си купиха по една хубава детска книжка и се върнаха предоволни в село Мъхов дол.

А рибата, която остана на сухо — ще попитате, — какво прави сега. — Какво прави ли? — Изядоха я котките.

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички. Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки пухкави и топлички. За ръкавичките мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира. Пустата мама! Отгоре на ръкавичките извезала две кученца от червени конци. Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча. Ще попитате: кой е този Страхилчо? Той е истинско куче. Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата. От нищо не се бои. Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо. А е много хитър. Толкова е хитър, че не може повече. Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе. И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

— Дръж, сине — рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, — да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги загубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:

— Тръгвай, Тоше, на пързалката да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа. Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега. Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички. Извади едната, но другата я нямаше. Захвана да я търси по цялата пързалка. Никъде не можа да я намери. Сякаш беше потънала в земята. Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома. През цялата вечер ходеше нацупен. И новогодишната баница с късметите не му се услади. Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи. Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега. Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка. Потули се, затуй Тошката не можа да я намери. Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков. С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко към селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

— Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко!

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото. Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее. Заешкото му сърце радостно затупка. Дали не е круша? Бързо се втурна към ръкавичката. Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад. Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.

— Добро кученце! — тихо си рече Зайко Мустаков. — Ще си го взема да ми варди къщурката.

И приближи пак към ръкавичката. Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

— Не я пипай! — викна тя.

— Защо? — обърна се слисан Зайко.

— Защото само на мене прилича да нося ръкавички. Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото… Чудесна ръкавичка!

— Я па тая! — накриво я изгледа Зайко Мустаков. — Махай се или ще насъскам кученцето да ти скъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

— Кра! Кра! Крадци! — размаха крила над трънката един гарван. — Тази ръкавичка е на Тошката! Вие сте я откраднали. Ей сега ще повикам Страхилча!

И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов. Почна да ломоти:

— Какво вие таковате тука? А-а-а-а, ръкавичка сте намерили! Тя ще бъде моя. Защото съм най-силният звяр в гората. Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.

— Моля ви се — довтаса и Катеринка Пухлева, — продайте ми тая ръкавичка! Давам за нея два жълъда!

— Я бягай оттука, че като река ам — само на катерички ще ми станеш! Какво таковаш и се навираш тука? — изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.

Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

— Каква е тази дандания? — ревна той. — Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън? Кой от вас предизвика свадата?

Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо. Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи до тях.

— Защо се карате? — изджафка той.

— За ръкавичката! — отвърна Лиса Кокошарска. — Ние намерихме една ръкавичка и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:

— То е най-лесна работа. Я се наредете един до друг с очи към могилката. Щом река „ав“ — всички тичайте нагоре! Който стигне най-напред на върха — негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно — Медун, до него — Вълкан, до Вълкана — Лиса, до нея — Зайко, а до Зайка — Катеринка.

— Ав! — изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и — дим да го няма. Изчезна към селото:

На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

— Хей, къде си я намерил? — весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

Един ден Крали Марко като минувал през едно добруджанско село, пред коня му се изправила стара дрипава жена и протегнала ръка за милостиня.

— Защо просиш бабо? — попитал я Крали Марко.

— Защото гладуваме, незнаен юнако! Нямаме зърно жито в селото. Суша опожари Добруджанската равнина. Нивите не можаха да вържат клас, полята почерняха и добитъкът измря от глад. Тая зима дърветата от гората не ще стигнат за кръстове; от глад ще мре равна Добруджа.

Бръкнал Марко в пояса си, извадил сърмената кесия, но в кесията не намерил нито една пара да дарува бабичката. Тежко му станало. Навела глава, потеглил през осиромашалите села и надвечер стигнал в Солун. Отбил се в една хладна механа да сръбне чабур вино, дано виното разкара мъката му. Пил чабур, пил два, въздъхнал. Пил три чабура — очите му светнали. Започнал тогава да се хвали:

— Имам булче, по-хубаво от звезда. Не го давам за три града като Солун, с пристанището и всичките гемии в пристанището.

— Да ти е честито булчето! — обадил се от дъното на механата Жълтия евреин, най-богатият човек в Солун. Колкото гемии плували тогава по Бяло море, по Черно море и по Синьо море — всичките били на Жълтия евреин.

— Имам хвърковат кон, който може да обиколи за един ден цялата земя! — повторно се похвалил Крали Марко.

— Не вярвам! — викнал Жълтия евреин.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Искам. Ако аз заложа една гемия догоре пълна с жълтици, ти какво ще заложиш?

— Залагам коня си! — отвърнал Крали Марко.

— Не ща го.

— Залагам булчето си!

— Приемам — съгласил се Жълтия евреин и подал ръка.

Рано на другата сутрин Марко оседлал Шарколията, яхнал го и тръгнал по широкия друм, който опасвал като колан цялото земно кълбо. От изгрев слънце тръгнал към залез и продумал на коня си:

— Бързай, Шарко! Ако обиколиме до довечера цялата земя, утре Яно ковачът ще ти изкове златни подкови. Бягай, братко!

Разперил криле Шарколията и хвъркнал. Отишел да се не види. Додето слънцето излезе на една копраля, изходил половината път, половината земя обиколил; додето слънцето се издигне и още една копраля, изходил хвърковатият кон и другата половина. Откъм изгрев се задал Крали Марко и като наближи Солун, сърцето му затуптяло от радост. На два часа път на Солун тогава имало един хан. Крали Марко спрял на хана хем да почине умореният му кон, хем той самият да подремне, додето слънцето превали към залез. Легнал си юнакът, заспал, а ханджията повел изпотения кон за юздата да го разхожда по двора.

— По каква работа ходи твоят господар? — попитал ханджията Шарколията.

Конят му разправил. Тогава ханджията пуснал юздата, влязъл в хана и тозчас се появил с една кофа червено искрящо вино. Навел се Шарколия да пие, пил и се напил. Щом го напоил, ханджията извадил от джоба си една остра ножица и му отрязал лявото крило. Този ханджия бил брат на Жълтия евреин. Надвечер Крали Марко се пробудил и скочил: слънцето клоняло към залез. Метнал се съненият юнак на коня и го бутнал да бяга. Бягал Шарколия, що бягал, показали се кулите на Солун, но градът бил още далеч.

— Лети! — подканил го Марко.

— Не мога, господарю!

— Защо не можеш?

— Ханджията отряза с ножица лявото ми крило.

Прехапал устни Марко. Свило му се сърцето, като си помислил, че евреинът ще вземе хубавата му невеста, и грозно изревал.

На рева му тозчас се отзовала неговата посестрима Гюргя и долетяла на своя сур елен.

— Защо ревеш, побратиме? — попитала го тя.

Тъй и тъй — разправил й Крали Марко.

— Не бой се, мили побратиме, ами яхни моя елен и бягай към Солун!

Прехвърлил се Марко от Шарколията върху елена и преди слънцето да потъне зад морето, скочил пред механата. Жълтия евреин още повече пожълтял и нагребал цяла гемия злато от съкровищницата си за Крали Марка. Натоварил Марко златото на една биволска кола и го закарал право в Добруджа. Спрял сред равнината, повикал кметовете на селата и им отмерил по едно кринче жълтици за всяко село.

— На ви пари! Купете храна за гладните добруджанци, додето дойде новото жито — поръчал им той и се върнал пак на юг, към Солун.

В Македония той намерил Гюргя, седнала под едно дърво — плете му чорапи и пее, а до нея Шарколия със здраво крило, пасе трева.

— Да си ми жива, посестримо, дето излекува хвърковатия ми кон с горско биле! — викнал Марко, прегърнал самодивата и я целунал три пъти по челото.

Дигнал се оттам и отишел право на хана. Отскубнал един косъм от мустака си, повикал ханджията и без да му продума нещо, обесил го с косъма на фенера, който светел пред вратата на хана.

Имало едно време един юнак. Името му било Мечо. Той бил син на оня Патаран, дето изловил рогатите и ги проводил на другия свят. Раснал Мечо и пораснал. Когато станал голям, тръгнал да се жени. Отишъл на дядовата Пейова воденица. Воденичарят по туй време не бил самичък, а живеел с внучката си. Ударил Мечо вратата с дряновата тояга. Подал се белоглавият воденичар и попитал:

— Хей, кой хлопа?

— Аз.

— Че кой си ти?

— Мечо Патаранов.

— Защо си дошъл?

— Реших — казал Мечо — да се оженя, дядо. Дошъл съм за твоята внучка с черните очи и червеното герданче. Тука ли е да я видя? Снощи минах край Орловото кладенче. Попитах го: „Кажи ми, кладенче, като оглеждаш вечерно време всичките моми от селото, коя е най-хубавата?“ „Най-хубавата и най-работната — отвърна кладенчето, като си помисли малко — е дядовата Пейова внучка. От нея по-харна мома надали има.“ „Ами каква е?“ — попитах го повторно аз. „С черни очи и червено герданче“ — отговори кладенчето. Дойдох да я взема. Искам я.

— Не може — поклатил глава дядо Пейо, — не си давам момичето, додето не ми покажеш какво можеш да правиш.

Изправил се Мечо черният.

— Какво мога ли? — Всичко мога.

— Да видим!

— Силен съм като хала. Мога да надвивам хората. Никой не смее да се побори с мене. Лани тръгнах по селата да търся истински борец. Бях решил: ако намеря човек, който, да ме надвие в борба, ще му стана ратай, а той да ми бъде господар. Обиколих де що село имаше, по всички панаири биха барабани за мене — никой не излезе насреща ми. И като видях, че няма между хората юнак, по-голям от Меча Патаранов, тръгнах по горите между зверовете. Гоних вълци, гоних мечки, гоних бързоноги елени. Дотегна ми. Бягат от мене лютите зверове като от чумата. Вчера, като минувах край една меча дупка, забелязах две черни мечета. Мина ми през ума: защо да не ги взема? Ще ги вържа със синджири. Додето пораснат, ще ги науча да се изправят на задните си крака и да играят. Ще стана мечкар, ще ходя по мегданите, ще разигравам мечетата и ще печеля. Влязох в мечата дупка, взех ги и си тръгнах. По едно време чух подире си стъпки. Пращят сухите вършини подире ми. Обърнах се — що да видя: мечката. Дебне ме и размахва предната си лапа да ме халоса по гърба. Тъй ли? Оставих аз настрана двете менчета и викнах:

— Я ела мари, мецано, да си премериме силите.

— Пипнахме се и до вечерта борба се борихме. Мечетата ни гледаха и скимтяха жално-милно. Уморихме се, отмаляхме, а борбата ни край няма: нито мечката пада, нито аз. Тогава едното от мечетата подучи старата мечка:

— Мале, защо не го ухапеш?

Послуша старата мечка глупавото мече и ми захапа ръката. Брей, дядо Пейо, като ме заболя ухапаната ръка, че като ми причерня пред очите, че като я сграбих, издигнах я над главата си, но преди да я тръшна на земята, домиля ми за малките мечета и я пуснах полекичка долу.

— Хайде — рекох й, — махвай се от главата ми! Не ми дава сърце да оставя децата ти сираци!

Мечката разбра, че й простих живота, и подви опашка.

— Гледай го ти него! — учудил се дядо Пейо.

— Прибрах си мечетата — ей ги там в чувала. Намислих по-напред да се оженя, та тогава да стана мечкар.

— А друго какво можеш? — попитал дя